Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— На село сега сигурно е много красиво. Познавате ли пролетта на село?

— Спомням си я мъгляво от времето на моето детство.

— Много сте загубили. Пролет на село. Земята благоухае, разбирате ли? Земята благоухае, благоухае и въздухът. Птички. Много птички. Загрижени, работливи летят, цвърчат, бързат, пренасят някакви тревички, сламки, някакви валма, мъх. А чучулигите — високо в небето. И кравите излизат на паша. Небето е толкова светлосиньо. Прекарах няколко пъти такава пролет далеч оттук, в Белорусия… Била ли сте някога там?

— Не, никога.

— Спокоен край, красив край. Върху земята леките вълни на хълмовете. Между тях лежат езера, горите са гъсти, обрасли с хвойна и леска. Селските къщи покрити със слама. Не всичките. По-заможните — с дъски и летви. Но там, общо взето, е беднотия. Бедност, мизерия, простотия. Но хората са добри. Ех, да бях си спомнил за всичко това, когато разговарях с Йемьол. Той твърдеше, че всички хора са лоши. Но той говореше за града. О! Ако познаваше оня край и онези хора!… Може и да е прав. Градът е чудовище. Отделил е човека от земята с асфалт и бетон. Откъде да черпи чувства? Чувствата като всички жизнени сокове идват от земята. В града изсъхват, превръщат се в прах, остава само мозъкът, трескавата борба за съществуване, мозък, който не е способен да мисли, а само да комбинира! Да планира някакви машинации. За да постигне по-бързо, повече, по-хитро. Човекът не вижда себе си, не вижда света. Погледнете тези сгради. Засланят кръгозора. Заградили са ни отвсякъде. Остават само малки отвори като тунели, през които можем да излезем от търбуха на чудовището. Няколко шосета, няколко железопътни линии. Той се замисли, а след малко продължи:

— Там, в тези краища, има едно градче. Нарича се Радолишки. Няколко улички, малка католическа църква, дървена православна църквичка и хиляда или две хиляди жители. През Радолишки минава широк път, обточен със стари брези, дебели, съковити, разкривени брези с попукана от старост грапава кора. Пътят уж шосе, но по него пролет и есен има локви, а през лятото вятърът вдига облаци прах. Оттатък градчето пътят свива на юг и след няколко минути отдалече може да се види мелница, мелницата на стария Прокоп Мелник. Мелницата му е разположена на езера, на три езера, тази мелница е воденица. Едното езеро е голямо и гъсто обрасло с върбалак и ракитак. Другото е по-малко, с форма на бъбрек. Бреговете не са стръмни и лъката се спуска надолу почти до самата вода; дъното е песъчливо, там жените перат, бухат бельото върху дъска, а на отвъдната страна, където е избуял елшакът, се къпят. Но чак през лятото след Свети Иван. Там вярват, че за здравето е вредно да се къпеш по-рано. Долното езеро пък е кръгло, сякаш е начертано с пергел. Тук къпят конете и мият добитъка. Шумно пада каскада от пенлива вода, а отгоре непрекъснато долита гласът на зърното. По езерата плават гъски и патици, понякога по водата се носи дива патица или прелетен лебед, или пък лятно барне. Воденицата на Прокоп Мелник. Добри хора, прости хора. Три години не съм бил там. О, там сигурно си спомнят за мен. За тях не бях излишен човек. Не им бях пречка…

Той се замисли.

— Тъгувате ли за тях? — запита Луця.

— Какво казвате? — опомни се той.

— Попитах не тъгувате ли за тях.

Лицето на Вилчур светна в усмивка.

— Бих искал да ги видя. Сигурно много неща са се променили там. Три години. Васил навярно се е оженил, Наталка е пораснала. Олга и Зоня сигурно също са се задомили… Добри жени.

Усмихна се и се обърна към Луця.

— Зоня дори много настойчиво се гласеше за мен… Каква радост ще бъде, ако отида…

Луця си помисли, че наистина едно пътуване до това градче Радолишки, за което професорът си спомня с толкова топлота, сигурно ще му подействува чудесно. Щеше да повлияе успокоително на нервите му. Щеше да му помогне да се откъсне от неотдавнашните преживявания. Би се върнал освежен, с нов запас от енергия.

— Знаете ли какво, господни професоре, а защо пък не ги посетите? — каза тя.

— Да ги посетя? — учуди се професорът.

— Ами да. Говорите с такава топлота за тях, спомняте си ги с толкова хубави чувства. За вас това ще бъде приятно развлечение. Толкова отдавна не сте напускали Варшава.

Вилчур я погледна:

— Ха — каза той. — Искате да се избавите от мен, макар и за малко.

Тя се засмя:

— Именно. Искам да се отърва от вас. Виждате ли, че никак не съм користолюбива. Карам ви да направите тази екскурзия, макар и да знам, че там край Радолишки ви чака оная Соня или Зоня.