Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Кондукторите съобщиха, че е време пътниците да се качват. Той се сбогува с Юзеф и влезе в купето си. През прозореца нахлуваше сноп слънчева светлина. Вилчур се опря на него и заоглежда пустия перон. Влакът потегли точно на минутата. Вилчур стоеше до прозореца, съзерцавайки как се отдалечава Варшава — този зъл град, който го беше надвил, пречупил и ето сега го изхрачваше от вътрешностите си като нещо вече излишно, изсмукано, безполезно.

— Господ да им прости, господ да им прости — повтаряха устата му, но в сърцето му нямаше отглас на тези думи. Сърцето му бе сгърчено болезнено, таеше обида и бе обгърнато от печал.

И от страшното чувство за самота.

Знаеше, че когато пристигне там, това чувство ще мине, но сега му беше непоносимо тежко.

Колелата на вагона тътнеха вече край последните стрелки, последните къщички на града се отдалечаваха с голяма бързина, димът от последните фабрични чудовища се топеше на хоризонта.

Зад гърба си чу шум, някой отваряше вратата на купето.

Обърна се.

Пред него стоеше Луця с пътна чанта в ръка.

Когато доктор Ян Колски дойде сутринта в болницата, намери върху бюрото си писмо, адресирано от ръката на Луця. Веднага позна почерка й и с голямо любопитство отвори дебелия плик. В него имаше няколко банкноти и два листа.

На първия прочете:

„Драги господин Колски!

Понеже заминавам много набързо, не успях да се сбогувам с вас лично, но много ви моля да не се обиждате. Обстоятелствата се стекоха така, че трябва да напусна Варшава задълго, завинаги може би. На прощаване искам да ви натоваря с една молба. Тъй като не можах да подам оставката си в болницата, прилагам я тук, а заедно с нея връщам предварително взетата за този месец заплата, която, много ви моля, внесете в касата. Искам отношенията ми с тази болница да са в пълна изправност, макар че имам право на отпуск. Сигурна съм, че професор Добранецки ще приеме с голямо задоволство новината за напускането ми. Трябва да добавя, че и за мен раздялата с тази болница такава, каквато е днес, е едно голямо облекчение. Приемете моите най-сърдечни благопожелания. Сигурна съм, че ще се изпълнят, защото са искрени, а и защото вие заслужавате да се изпълнят. Ще си спомням за вас. Ако в моя живот се случи нещо, което заслужава внимание, може би ще ви пиша.

Поздравете всички. Специални поздрави на пациента от стая сто и шестнадесет и му пожелайте бързо да оздравее.

Сърдечни поздрави:

Колски прочете писмото три пъти, без да може да разбере съдържанието му. Писмото го връхлетя така неочаквано, че неговото съзнание отказваше да възприеме това, което беше се случило и което беше свършен факт.

След като дойде на себе си, веднага се обади на Луця по телефона, но никой не отговаряше. Излезе тичешком от болницата, скочи в първото срещнато такси и потегли за улица „Полша“ И портиерът на къщата не можа да даде никакви обяснения. Лекарката била продала всичките си мебели, а рано сутринта с багажа си тръгнала за гарата. Когато я попитал къде отива, за да я отпише и отбележи новото регистриране, казала, че заминава на пътешествие, а къде ще отседне сама още не знае.

— На пътешествие? — запита Колски.

— Ами така каза.

— А на коя гара отиде?

— А, това вече не знам, господине.

— Благодаря — измърмори Колски и му даде нещо да се почерпи.

Но се върна от улицата. Настигна портиера и го попита:

— Кога замина доктор Канска? Към колко часа?

Портиерът се почеса по главата.

— Ами, май че нямаше шест.

— Толкова рано — безсмислено забеляза Колски. — А можете ли да ми кажете тя… Сама ли замина, или я придружаваше някой?

Портиерът поклати глава.

— Не, никой, господине.

От „Полша“ Колски отиде право на гарата и видя, че между шест и седем часа заминаваха влакове във всички посоки и не бе възможно да се установи с кой от тях е заминала Луця. Реши, че ще трябва още веднъж по-подробно да прегледа разписанието на влаковете, а сега се налагаше веднага да се върне в болницата. По пътя си блъскаше главата над цялата тази потискаща случка. Първото нещо бяха мотивите, мотивите за нейното заминаване. Това, че напускаше болницата, беше напълно обяснимо. Не можеше да понася Добранецки и не можеше да прости на него и на всички останали случилото се с Вилчур. Но защо беше напуснала Варшава? Та нали Колски със своите връзки и със своите приятели можеше винаги да й намери някакво добро място. Защо не бе споменала нито дума? При това не беше написала истината. Защото, щом като е имала време да освободи жилището и да продаде мебелите, е имала възможност да се сбогува с него поне по телефона. Всичко изглеждаше много тайнствено.