Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Колски смяташе, че е твърде съмнително в играта да е замесен някакъв мъж. Луця не спадаше към жените, които изведнъж се поддават на очарование, освен това нали обичаше Вилчур. В сметката не влизаха нейните роднини, далечни роднини, с които тя не поддържаше никакви връзки и които живееха някъде край Сандомеж или Шерадз.

През целия ден Колски ходеше и работеше с мрачно лице. Привечер отиде при Добранецки и връчвайки му писмото с оставката на Луця, каза:

— Не мога да си обясня внезапното заминаване на доктор Канска. Трябва да се е случило нещо важно. Вие, професоре, нищо ли ме знаете?

Добранецки внимателно прочете писмото на Луця и сви рамене:

— Нищо не зная и дори се учудвам, че доктор Канска се разделя с болницата по този начин. Вие, разбира се, ще бъдете така любезен да й изпратите тези пари. Но да не говорим повече за тях. Бихте могли да й пишете, че съм изразил своето учудване.

— Няма да мога да пиша, господин професоре, тъй като не ми е оставила адреса си. Много съм разтревожен, защото допускам, че се е случило нещо лошо. Освободила е квартирата си внезапно и е заминала в неизвестна посока. Обадих се по телефона на всичките й познати — от никого нищо не научих.

Добранецки го погледна с полуиронична усмивка.

— И професор Вилчур ли не можа да ви даде никакви сведения?

Колски широко отвори очи:

— Не съм се обръщал към професор Вилчур. Той откъде може да знае?

Добранецки се засмя:

— Вие сте още много неопитен, драги колега. Ако знаех, че думата наивен няма да ви оскърби, щях да кажа наивен.

— Нищо не разбирам, господин професоре.

— Ах, то съвсем не е толкова сложно — подхвърли небрежно Добранецки. — Обикновено най-добре осведоменото лице за постъпките на една жена е нейният любовник.

Изведнъж кръв нахлу в лицето на Колски. В първия миг му се искаше да скочи и да удари Добранецки, но веднага след това срещна ехидния поглед на професора. Внезапно почувства сгърчване на всички мускули като при парализа.

„Но да — мина му през ума. — Този мошеник има право. Колко съм глупав, колко съм бил наивен…“

Добранецки небрежно си играеше с молива, докато казваше:

— Не мисля също, че нашата възпитаничка е напуснала Варшава. Не виждам никакво доказателство в това, че е напуснала квартирата си. Една квартира се напуска не само когато човек се пренася в друг град, но и когато, да кажем, се премества в жилището на приятел. Имам впечатлението, че за вас няма да бъде нито толкова трудно, нито особено приятно да намерите госпожица Канска.

Колски излезе от кабинета на Добранецки като замаян. Подхвърленото от професора подозрение нарастваше и набъбваше. Заливаше мозъка му с кръв, стискаше пестниците му в безсилен бяс, виеше за отмъщение, за наказание или пък избухваше като ридание. През нощта няколко пъти става от леглото, обличаше се и искаше да изтича до къщата на професор Вилчур. В главата му се оформяше съкрушителното обвинение, което щеше да хвърли в лицето му, презрителните думи, с които щеше да я опетни, а после отново плачеше отчаян, защото всъщност нямаше никакви права нито по отношение на чувствата й, нито да съди нейната постъпка. Той не й беше никакъв. Обикновен колега, пред когото не беше длъжна да се оправдава за своите постъпки. Какво ще й каже, като отиде там? Вие ме излъгахте в писмото. Излъгах се във вас. Всичко това са празни думи.

Сутринта го обхванаха оптимистични мисли. Добранецки е зъл човек и затова говори лошо за другите. Не е възможно Луця да е любовница на когото и да било. Очите й гледаха твърде смело и твърде открито. У нея нямаше нищо леконравно. С изключение на това, че обожаваше Вилчур, разбира се, платонически, тя беше човек в пълния смисъл на думата.

Изморен и съкрушен, отиде рано на работа. Дълга визитация, после асистира на няколко операции. Чувствуваше се безкрайно изморен. На няколко пъти, като минаваше по коридора, не можа да си наложи да не надникне в стаята на интернистите. Тя сядаше зад малко бюро, толкова хубава в бялата си престилка, със сериозно умно лице, със своите светли коси.

Така минаха три дена. Сто пъти взима слушалката, за да се обади на професор Вилчур, сто пъти тръгва към Алеята на люляците и се връща от средата на пътя. Страхуваше се. Предпочиташе несигурността, отколкото да се потвърдят гадните подозрения на Добранецки. Най-после на четвъртия ден, сломен напълно, готов на всичко, примирен, реши да узнае истината. И най-ужасната истина. Поне щеше да види Луця, поне щеше да размени няколко думи с нея, да чуе гласа й.