Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Тя помълча малко и добави:

— Не можете да си представите колко нещастна съм била.

Колски я погледна в очите и каза:

— Мога, госпожо.

— Много ли я обичахте?

— Много ли? — отговори Колски, като помисли. — Не зная — много ли. Не мога да направя никакво сравнение. Обичам само нея и освен нея никоя никога не съм обичал. И никога няма да обикна.

— О, да — кимна тя. — Това е истинска любов. Познавам я. Защото тогава и аз мислех така. Тази именно вяра, че никога, никого няма да залюби човек, е доказателство за величието на чувството, за неговата искреност и дълбочина. И ме е яд на тези, които не са в състояние да разберат, че човек, който е обикнал втори път, и първия път е могъл да обича искрено.

Колски я погледна:

— Не разбирам какво искате да кажете?

— Преди всичко това, че човек живее, че всичко, което живее, се променя. Защото самият живот не е нищо друго, освен една непрекъсната промяна, не е ли така?

— Да, от научна гледна точка…

— Не само от научна — прекъсна го тя. — Ние се променяме. Но кажете сам дали моята някогашна любов ще бъде оскърбена, по-слаба, или заличена от факта, че днес съм обикнала друг. Не, сто пъти — не. Тогава съм обичала с всичките си чувства и мисли, аз цялата, неделима, и у мен нямаше място за друг, бях завладяна от любовта изцяло. Но тогава не съм била аз, аз, тази, която виждате днес пред вас. Сега вече съм съвсем друго същество. Дори непрекъснатостта между онази жена, която бях тогава и мен, бе пресечена брутално. Природата не търпи вакуум. Има такава латинска поговорка.

— Natura horret vacuum — отговори Колски.

— Да, именно. Човек може да обича постоянно и вярно през целия си живот само тогава, когато тази любов се подхранва, когато живее у нас. Живее. Това значи, че не е някаква мумия или реликва, а част от нашата жива душа, когато заедно с нея претърпява всички наши промени. В противен случай любовта ни се мумифицира, издигаме й в някои от параклисите на сърцето тъжен олтар, където й отдаваме почит, когато си я спомняме. А нейното място се заема от ново чувство, ако имаме щастието да го изпитаме.

— Вашите думи са много странни — каза Колски несигурно.

— Странни? Аз говоря истината. Говоря това, което съм преживяла, премислила и което виждам у мен самата. А ви говоря, защото зная в какво настроение сте сега. Зная, че ще ме разберете с вашата чувствителност и с вашите деликатни чувства.

Всичко това малко изненада Колски. До този момент той бе останал с впечатление, че тя не му обръща по-голямо внимание, отколкото на другите колеги на мъжа си. Затова не можеше да не бъде поласкан от факта, че тази прекрасна жена, известна със своята красота и елегантност, се отнася така към него.

— Много съм ви благодарен наистина за това доказателство за милото… за толкова доброто мнение, което имате за мен.

— Няма защо да ми благодарите. Ще бъда напълно искрена с вас. Признавам, че от моя страна дори не е хубаво, че говоря с вас за нещо, което човърка една скорошна рана. Моля да ми простите тази проява на егоизъм.

— На егоизъм? — учуди се Колски.

— Да, господин Колски. Не зная какво е мнението ви за мен. Сигурно и вие както всички мислите, че нямам само от пиле мляко, че съм щастлива и че нищо повече не желая. Да беше така!… Ох, наистина Йежи ме обича, заобикаля ме с разкош, не ми отказва нищо. Нищо, което е ценно за мнозинството от хората. Но ние, жените, най-много ценим онази духовна близост, която може да ни даде само любимият мъж. Разбирате ли?

— Разбира се, госпожо.

— Моят съпруг е погълнат прекалено от науката и службата, освен това много строго гледа на нещата от живота. Той е безкомпромисен в това отношение. Та нима бих могла да си позволя да му доверявам и да му изповядвам мислите си по толкова съществени за мен въпроси. Не, аз на вас съм ви благодарна, че приехте да ме изслушате. Това може да е жестоко от моя страна, но вие ще ми простите. Сред всички познати не бих могла да намеря някого, с когото да разговарям така и да бъда толкова сигурна в неговата дискретност.

Колски се окашля.

— В това отношение можете напълно да разчитате на мен.

Тя леко докосна ръката му с края на пръстите си.

— Не съм се съмнявала нито за миг. И понеже сега е нощта на откровеността, нищо повече не ми се иска да крия от вас. Та тогава, през онези тъжни дни, когато получих леденото писмо, за малко не се самоубих. И не зная как би завършило всичко — тогава бях много млада и много неопитна и това беше моето първо силно чувство. За щастие съдбата ми изпрати спасение. Запознах се с един човек. Беше човек добър и мъдър, който беше преживял много, и виждаше какво става в чуждите сърца. От негова страна това беше много хубаво. Нищо не искаше от мен, нищо не искаше за себе си. Просто искаше да ми помогне да се избавя от отчаянието си. О, дългите разговори с него, изповедите, добрите, искрени съвети, неговото умение да надникне в най-скритите кътчета на моята душа. Впрочем с него аз не се затварях. Напротив. Казвах онова, което чувствах. За мен той беше лекар.