Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Приближавайки къщата на професора, той още веднъж се разколеба за миг, но този път колебанието бързо изчезна. Надяваше се да види няколко прозореца да светят, но къщата тънеше в мрак. Застана до оградата и дълго се ослушва. След това натисна звънеца. Сред тишината, която царуваше наоколо, чу звъна вътре в къщата. Изчака няколко минути и пак позвъни. Позвъни отново и после още веднъж. Вътре или спяха, или нямаше никого.

В тоя момент видя закачена на вратата табелка. Драсна клечка кибрит и прочете:

„Къщата се дава под наем.“

Догарящата клечка опари пръстите му. Той дори не усети. Една мисъл прониза мозъка му като светкавица:

— Заминал е. Заминали са заедно.

На другата сутрин отново отиде на Алеята на люляците. В градината пред къщата някакъв човек прекопаваше лехите. От него не можа да научи кой знае какво. Къщата наистина се даваше под наем, защото професор Вилчур се беше изнесъл.

— Кога замина професорът?

— Ами на четиринадесети.

Датата съвпадаше с датата на заминаването на Луця.

— Сутринта ли замина?

— Рано заранта.

— Знаете ли закъде?

— Откъде да зная? Ако някой знае, то ще е само Юзеф. Той изпрати господин професора на гарата.

— А къде е този Юзеф?

— И това не мога да кажа, Службата му тук свърши, сигур работи някъде другаде. Не ми каза къде. Ама почакайте. Сега, сега. В Тамка има някакви роднини, дето имат пералня. От тях може да научите нещо.

В Тамка имаше няколко перални. Той отиде поред във всичките и накрая намери тази, която търсеше. Пералнята наистина беше собственост на една леля на бившия прислужник на Вилчур. Дебелата жена с яркочервени бузи и малки пронизващи очички прие Колски недоверчиво.

— А вие по каква работа го дирите?

— Исках да се видя с него — обясни Колски.

— А от полицията ли сте, или от другаде?

— Ами, моля ви се!

— А може да е за някаква служба? Ако е така, много сте закъснели, защото моят сестриник вече си намери служба. Зает е до септември. А ако искате, оставете си адреса, ще ви се обади през септември.

— При кого работи? Може ли да ми дадете адреса.

— А, това пък не зная. Казваше само, че било на някакъв параход. Станал стюард.

— На параход… Хм… А вие знаете ли, можете ли да си спомните закъде е заминал професор Вилчур.

Бабичката сви рамене.

— Къде ще ми разправя на мен такива работи. Отде да знам аз?

— Извинете — поклони се той и излезе. Така приключи въпросът за последната следа.

Същия ден семейство Добранецки даваха прием, прощална вечер, на която беше поканен и Колски. Нина заминаваше да летува в чужбина — да „спасява“ здравето си, както казваше тя. Нина цъфтеше. Оживена, весела, много духовита и чаровна, тя грациозно се движеше сред гостите от компания на компания.

Когато забеляза Колски — сам, изправен до вратата на будоара, тя го хвана подаръка и го изведе на терасата. Нейният съпруг подробно й бе разказал за безпокойствата му. Колски сега й се стори по-интересен и дори по-хубав отпреди. Очарованието на романтизма винаги възбуждаше у нея желанието да превзема. Този млад лекар, влюбен в своята колежка, която го бе изоставила заради стария професор, я заинтересува като трудна за превземане позиция. Впрочем винаги го бе отличавала от другите.

— Няма ли да бъда недискретна — започна тя, — ако ви призная, че се досещам защо сте толкова тъжен.

Той нищо не отговори.

— Може би не се изразих добре. Вие щяхте да се изразите с много по-силни думи, нали? Угнетение, а може би дори отчаяние или трагедия? Разбирам ви. Аз самата някога бях влюбена нещастно. Зная какви дни изживява човек. Има чувството, че виси над бездна, нали?

Мекият й и топъл глас и нейната сърдечност създаваха впечатлението, че е изпълнена със съчувствие. Въздухът бе наситен с аромата на люляците, които растяха на гъсто около малкия дворец. Лекият повей носеше откъм парка и други аромати. Пролетта във Фраскати беше в своя разгар, а вечерта топла.

— Вярно — каза Колски.

Тя се опря на перилата и продължи:

— Спомням си, че беше през една такава пролет. Седях тук на тази тераса, когато ми донесоха писмо, писмо от него. Колко страшно студени са тези писма! Държи ги човек в ръката като парче лед, студ, който реже ръката. А вътре думите са банални, коректни, хладни и учтиви. Наредени като лакеи и ливреи с неподвижни лица. Много съжалява… обстоятелствата… дългът… не може лично да дойде, защото ненадейно… се наложило… А от всичко това прозира едно убийствено „не те обичам“. Едно безмилостно „оставям те“. И защо трябва да се пишат толкова думи, толкова изискани фрази?