Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Луця няколко пъти бе идвала в къщата на професора по различни служебни въпроси. Той обаче винаги я беше приемал в салона. Сега за пръв път я въведе в кабинета си. Запали лампата и мълчаливо посочи големия портрет над камината.

От широката сребърна рамка към Луця гледаше с големите си, като че ли малко учудени очи, красива жена със светли коси и детски овал на лицето. Около малката уста сякаш блуждаеше тъга, красивата фина ръка с дълги и прави пръсти лежеше безжизнено сред гънките на роклята от черна коприна.

Сърцето на Луця се сви от ревност. Жената от портрета й се струваше сто пъти по-красива от нея самата, непостижимо изискана и изящна.

— Казваше се Беата — чу тя до себе си тихия глас на Вилчур. — Един ден се върнах и намерих дома си… празен. Беше заминала, беше ме изоставила, беше ме изоставила заради друг, заради любовта.

Луця почувствува сърцето си в гърлото. С рязко движение тя се обърна, хвана ръката на Вилчур и трескаво, безпаметно ридаейки, започна да я целува, с тези целувки сякаш искаше да го възмезди за оная неправда, за оная престъпна несправедливост от страна на другата.

— Какво правите! Какво правите! Госпожице Луця! — извика развълнуван Вилчур, опомнил се изведнъж от своите мисли. — Успокойте се, това на нищо не прилича.

Той я настани, цялата разтърсвана от ридания, в един фотьойл и огледа стаята за гарафа с вода. На масичката до камината имаше коняк. Наля една чашка и я подаде на Луця, казвайки с мек, но решителен тон, тон, с който обикновено скланяше пациентите си да бъдат послушни.

— Изпийте веднага това.

Тя послушно изпълни заповедта и бавно се успокояваше, докато той говореше:

— Трябва да овладявате нервите си, скъпа госпожице. Трябва да се владеете. Що за лекар сте вие, ако чуждите страдания така ви изваждат от равновесие, че в стария, почтен професор внезапно виждате кардинал, на когото трябва да се целува ръка. А може би с това вие искахте да почетете моята преклонна възраст. Да ми отнемете и последните илюзии? И на какво приличате сега? Изтрийте веднага, моля ви, тези недостойни сълзи.

Подаде й своята голяма носна кърпа, а Луця, изтривайки очите си, повтаряше:

— Мразя я. Мразя я.

Бавно се успокояваше.

— Е, може би ще изпиете още една чашка? — запита Вилчур.

Тя поклати отрицателно глава.

— Много ви благодаря и много ви моля да ме извините за този пристъп на истерия. Наистина се държах безобразно.

— Не смея да ви противореча — от куртоазия — каза Вилчур с умишлено недоволен тон. — Не смея да ви противореча. Държите се като пансионерка с анемия на скрофулозна почва.

Искаше да я разсмее, по думите му не достигнаха до съзнанието на Луця.

Още ли… Още ли я обичате? — запита тя и прехапа устни, за да не се разплаче отново…

Вилчур сви вежди:

— Скъпа госпожице, толкова време е минало и толкова вода е изтекла оттогава, толкова пъти е покарвала нова трева на гроба й напролет. Времето лекува. От нея ми е останал споменът, болезнен и мъчителен спомен. Като белег. Простих. Това е всичко.

Замисли се и след малко добави:

— Знаете ли, и от това можете да вземете пример — какво прави времето. Всичко минава. Това, което някога ни се е струвало център на вселената, след години го виждаме като прашинка и не можем да проумеем защо тогава сме се поддали на илюзията.

— О, не — възрази Луця, — та нали и днес вие знаете, че тази жена за вас е била всичко на света. Истинската любов дори да угасне, остава нещо велико.

Вилчур махна с ръка.

— У такива самотници като мен. Кой знае какво бих мислил днес за Беата, ако наскоро след нейното заминаване на пътя ми бе застанала друга жена, някакво чувствително сърце, някакво дълбоко чувство.

Той се усмихна и добави:

— Но по моя път не срещнах чувствителни сърца. По моя път не ходят жени.

Луця се усмихна.

— Ходят, но вие не ги забелязвате. Дори когато са толкова настойчиви, че се натрапват сами, вие ги отблъсквате с проповеди за разликата във възрастта.

— Това не е проповед — каза меко той. — Това е убеждение. И става дума не само за възраст, госпожице Канска, не само за възраст. Трябва да се вземе под внимание и това, че аз вече съм свършен човек.

— Сега пък какво говорите — възрази тя.

— Е, да. Разнебитено съоръжение, изхвърлено извън борда — убеждаваше я сериозно. — Помислете си само, какви перспективи бих могъл да имам аз. Бих могъл да започна частна практика вкъщи. Но това означава да съм в непрекъснат контакт с всичките тези хора, които ми е непоносимо да гледам дори. Аз съм хирург. Вкъщи всъщност не мога да правя операции, следователно ще бъда принуден да правя постъпки за операционна. Сама разбирате, че след днешното ми оттегляне не е по силите ми да се излагам на въпроси, забележки, коментари, та и на погледи дори. Значи какво ми остава? Да изтлея. Panis bene morentium [50] Хлябът на тези, които добре са го заслужили (лат.). — Б.пр. . И то без масло. Защото вие трябва да знаете, че аз съм напълно разорен. Тази къща, в която сме сега, също вече не е моя собственост. Благосклонно ме оставиха тук до края на живота ми…