Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Разполагам с цели двадесет минути до операцията.

— О, няма да ви отнема толкова.

— За какво се отнася? — запита Добранецки.

— Неотдавна при мен беше председателят Тухвиц. Той ми каза, че някои от лекарите в нашата болница са подписали изложение, в което искат моята оставка. Не посочи никакви имена. Четох изложението и имам причини да предполагам, че вие сте негов автор. Автор и инициатор.

Добранецки леко прехапа устни, но вдигна глава и погледна Вилчур в очите.

— Да. Нямам намерение да отричам.

— И нямате основания — подхвана Вилчур.

— И нямам основание — потвърди Добранецки. — Не съм от ония, които постоянно се страхуват и предпочитат опортюнистично да се примиряват с нещо, което смятат за лошо, вместо да се борят срещу него с всички средства.

Вилчур се усмихна.

— Много сполучливо го определихте: с всички средства. Вие не пренебрегнахте нито едно. Но не за това исках да говоря с вас. И така. Тухвиц постави алтернативата като ми остави plein pouvoir [49] Пълна свобода, Букв.: пълна власт (фр.). — Б.пр. за избор: или да си запазя ръководството на болницата и да отстраня тези, които заблуждават общественото мнение и действуват в нейна вреда, или аз самият да се оттегля.

Млъкна, чакайки въпросите на Добранецки. Той обаче пребледня леко и не каза нито дума. Вилчур го измери с презрителен поглед.

— Тухвиц предостави на мен да взема решението. Аз вече го взех. Преди малко му изпратих писмо с моята оставка.

Върху лицето на Добранецки избиха червени петна.

— Съобщавам ви всичко това, защото в същото това писмо предавам ръководството на болницата във ваши ръце. И ето, искам да ви попитам ще ми направите ли една малка услуга — да го приемете?

Добранецки раздвижи устни, но не каза нищо.

— Това ще ме улесни много — продължаваше да говори Вилчур със спокоен тон. — Ако предам болницата на някой друг, би трябвало да загубя много време да обяснявам и така нататък, докато вие, който сте ме замествали много пъти, отлично и във всичко сте ориентиран. При това нали днес току-що се върнах от отпуска и по-малко от вас познавам текущата работа. И така, съгласен ли сте?

— Съгласен съм — кратко отговори Добранецки.

Вилчур стана.

— С това въпросът е приключен, довиждане.

Добранецки също стана и каза:

— Довиждане, господин професоре.

Той подаде ръка, но Вилчур поклати глава:

— Не, господине. Не мога да ви подам ръка — на вас.

Добранецки остана за миг като вкаменен, после изведнъж се обърна и бързо излезе от стаята.

Професор Вилчур имаше още доста много работа в болницата. В шкафовете, в кабинета, в чекмеджетата той имаше немалко книги, които бяха лично негови, бележки, скицирани текстове на лекции и други. Трябваше да сложи в ред всичко това, да класифицира и да нареди да го опаковат. Когато свърши тази работа, навън вече падаше мрак.

Облече се и минавайки през чакалнята, видя Луця. Чакаше го.

— Добър вечер, госпожице Луця — зарадва се той. — Мислех, че днес не сте в болницата. Защо не ми се обадихте?

— Но аз, господин професоре, идвах тридесетина пъти и червената лампа над вратата все светеше.

— А да. Да. Бях много зает.

— Вашата отпуска свърши днес, нали?

— Днес — потвърди Вилчур.

— Колко сте лош, господин професоре! През празниците всъщност сте били във Варшава, а аз нищо не знаех.

Той й се усмихна.

— А откъде разбрахте?

— Имам дори две доказателства за това, че сте били във Варшава.

Вилчур полюбопитствува:

— Дори две?

— Да. Обаждах ви се по телефона, господин професоре.

— Юзеф нищо не ми е казал.

— Защото този, който се обади, съвсем не беше Юзеф, а някакъв странен човек. Струваше ми се, че… че… Много се извинявам, но ми се струваше, че този човек е ненормален.

— Ненормален?

— Е, да. Говореше едни такива глупости и, изглежда, беше съвсем пиян.

Професорът се засмя и махна с ръка.

— Ах, да, разбира се. Йемьол е бил. Вие го познавате. Наш бивш пациент. Много мил човек.

— Много мил? — учуди се Луця. — Май че това беше някакъв джебчия от отделението за безплатно лечение.

— Този именно — потвърди Вилчур. — Той е някакъв декласиран интелигент. Не е възможно да се изтръгне от него какъв е бил някога. Днес, разбира се, е джебчия. Не зная дори как се казва. Запознавал съм се с него някога преди години и тогава се наричаше, доколкото не ме лъже паметта, Обядовски или Обеджински, днес името му е Йемьол, възможно е след години да го смени с нещо по-удобно. Да, странен човек. Разбира се, че е джебчия.