Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Той преглътна и млъкна.

— А какво мислите за съдържанието на изложението? — запита Вилчур.

— Не мога да се съглася и с неговото съдържание — каза Колски, който постепенно се беше овладял. — Обвиненията срещу вас несъмнено са преувеличени.

— Преувеличени — полугласно повтори Вилчур.

— Да, господин професоре. Преувеличени. Някои от тях направо са неоснователни. В тях дори може да се види злонамереност. Например рецидивите на амнезия или пък вашата склонност към лечебни средства, които не са прилагани досега. Това са напълно несериозни доводи.

Вилчур, който очакваше неговият асистент да избухне възмутен, сега слушаше изумено спокойните му, делови, дори някак хладни разсъждения по въпроса.

— Нещо повече — продължи Колски, — изложението е написано с нескрита неприязън към вас, господин професоре. Ако изложението беше срещу мен, то би събудило недоверието ми и би подронило вярата ми в добрите намерения на авторите, би ме накарало да мисля, че не заради доброто на болницата, а от личен интерес искат да използват истинското положение в болницата.

Професор Вилчур леко вдигна вежди и без да гледа Колски, попита:

— А какво е истинското положение?

Колски за миг се поколеба:

— Господни професоре, тъй като вие толкова настоявате искрено да ви кажа моето мнение…

— Искам това и само това — подчерта Вилчур.

— В такъв случай ще бъда откровен. Вие знаете, господин професоре, колко ви почитам, какъв пиетет изпитвам към вас. И все пак, ако погледнем обективно, не можем да не им дадем право, когато твърдят, че вие несъмнено сте преуморен и че последиците от тази преумора се отразяват много зле на болницата. Напоследък, господин професоре, вие рядко и спорадично се вглеждате в това, което става. А в болницата стават лоши неща. Персоналът е възбуден, интригите продължават, клюки, хората се взаимоизяждат. С една дума — разпуснатост. За да се ръководи една толкова голяма болница, вие сам признахте, е нужна по-силна и по-сигурна ръка, здрави нерви и постоянно присъствие в службата. Зная, че това, което казвам, ще ви бъде неприятно, но тъй като ме запитахте вие, предпочитам да поставя проблема открито.

Свърши и настъпи дълго мълчание. Най-сетне професор Вилчур стана, искаше с усмивка да подаде на Колски ръка, но не можа да се усмихне насила.

— Благодаря ви, колега — каза той.

Колски мълчаливо излезе от кабинета. Когато вратата се затвори, Вилчур безсилно се отпусна във фотьойла.

Ето, неочаквано го улучи ударът, много болезнен, защото идваше оттам, откъдето най-малко го очакваше, и беше нанесен от ръката, от която очакваше най-голяма помощ.

Нима до такава степен бе изгубил чувството си за самокритичност? Нима не беше способен да забележи своята деградация, която другите толкова ясно виждаха, и то вече не само враговете, но и приятелите? Нима той наистина е станал вече негоден, вреден и отпуснат, пречка за другите? Той, който чувства още толкова сили, вяра, жажда за работа.

Погледна мрачно към бюрото, където лежаха двата листа с двата списъка. Взе ги бавно в ръка, смачка ги и ги хвърли в коша. Защо да се обръща към другите? Всички те, ако се осмелят да бъдат толкова откровени като Колски, несъмнено щяха да повторят същото. Защо да ги вика? За да изживее още няколко пъти унижението да изслуша тези страшни смазващи слова — несправедливи — той беше убеден в това, — но казани с увереност в тяхната правота.

Борбата беше загубена. Разбра това и съумя да постъпи така, както му диктуваше съвестта. Спокойно взе един лист и написа:

„Уважаеми господин председател!

След като размислих и проверих положението в болницата, стигнах до убеждението, че единственото правилно разрешение на проблема е да се оттегля. Тъй като след това решение ще ми бъде доста трудно да остана тук по-дълго от няколко дена, позволявам си да предам ръководството на професор Йежи Добранецки, мой заместник досега, който много добре познава проблемите на болницата.

Моля ви да приемете моите най-искрени почитания.

С уважение:

Сгъна листа на четири, сложи го в един плик, адресира го до председателя Тухвиц и позвъни:

— Моля веднага да изпратите това писмо — каза той на разсилния — и кажете на професор Добранецки, че искам да говоря с него.

Не чака дълго. Успя все пак да се овладее дотолкова, че да го поздрави непринудено.

— Заповядайте, седнете. Исках да поговоря с вас, ако имате време.

Добранецки погледна часовника си.