Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Тухвиц седна удобно и докато пълнеше лулата си, каза:

— Много кратко време си почивахте, професоре. Изглеждате — ще ви гощавам с комплимент по еврейски — изглеждате не особено добре.

По външния вид на Вилчур се виждаше, че отпуската наистина не е била от голяма полза за здравето му.

— Моята страст е работата — каза професорът сериозно. — Нищо не отегчава така както бездействието.

— Познато ми е това — призна Тухвиц, — то е в кръвта. Става привичка, лоша привичка. Познато ми е това. С вас май сме връстници. Аз все още нямам желание да оставя работата, макар и да се досещам, че при мен, както и при вас, господин професоре, младите и амбициозните биха искали да изблъскат началника, за да заемат неговото място.

Професор Вилчур сви вежди. Всъщност още от самото начало беше подготвен за такъв разговор.

— Предвиждах — каза той, — че тукашните интриги против мен са достигнали до вас под формата на клюки или на ловко подхвърлени внушения.

Председателят поклати глава:

— Не, господин професоре. Достигнаха до мен по доста директен начин. Получих чисто и просто изложение на няколко лекари от вашата болница, изложение, за което и исках да поговоря с вас искрено и открито. Моля ви да оцените това, професоре, че идвам тук без никакво конкретно намерение. Просто искам да ви изложа проблема и на вас да оставя решаващия глас.

— Благодаря ви, господин председател.

— Не искам да упражнявам никакъв натиск върху вашето решение. Ни най-малък — продължаваше Тухвиц. — Просто не познавам нещата. Получил съм информация само от едната страна. Ще добавя още: моето впечатление, за което споменах преди малко, е, че вашите противници много повече се ръководят от лични амбиции, отколкото от обективни подбуди. Въпреки това, драги професоре, смятам, че подетата от подвластния ви лекарски персонал акция против вас не може да не окаже лошо влияние върху работата в болницата. Отношенията в нея трябва да се заздравят. Накратко казано: или ще приемете вашето оттегляне като нещо необходимо, или ще отстраните тези, които не ви одобряват. Сегашното положение не може да продължава повече.

Вилчур отговори мрачно:

— Напълно съм съгласен с вас. Бих искал да чуя упреците, които ми отправят.

Председателят посегна към чантата си.

— Нося препис от изложението. Не взех оригинала със себе си, защото на него са подписите. Естествено вие разбирате, че съм длъжен да съблюдавам известна дискретност.

— Несъмнено — призна Вилчур.

— Естествено, в случай че се опрете на второто решение, ще ви дам оригинала, за да можете да уволните авторите. Засега мога да ви дам копието.

Той подаде на Вилчур няколко страници, изписани на машина. Професорът започна да чете задълбочено. Както и предполагаше, в изложението не намери никакви нови и никакви основателни обвинения. Всичко се въртеше около подозренията, че амнезията е оставила трайни следи в неговата психика, че знахарският подход бил повлиял на неговите лекарски методи, че организацията в болницата куца вследствие на небрежност, мудно администриране и фаворизиране на някои лица от персонала. Цитираха се редица публикации в печата, които потвърждават факта, че болницата губи своето безупречно реноме, своята от години утвърдена репутация на най-добра в столицата.

Вилчур сгъна листовете и с иронична усмивка ги върна на Тухвиц.

— Какво е вашето мнение за всичко това? — сериозно го попита Тухвиц.

Професор Вилчур взе един молив в ръка.

— Ще отговоря на всички обвинения последователно. И така, що се отнася до амнезията — нито един от специалистите не споменава нито дума за рецидиви на амнезия сред своите пациенти. Нито един. Вие, господин председателю, навярно се досещате, че аз лично трябва да съм се интересувал много от този въпрос и че след като паметта ми се възвърна, внимателно прочетох всичко, което е писано по него.

— Това се разбира от само себе си — потвърди Тухвиц.

— И така, първото обвинение отпада. Второто, което засяга моята знахарска практика, е направо смехотворно. Не допускам някой, който и да е той, от авторите на изложението да притежава като лекар повече знания от мен, не го допускам тъкмо защото мнозинството от работещия в болницата персонал от мен черпеше познания. Черпеше и продължава да черпи. Да, действително по време на моята знахарска практика научих някои средства за лечение, непознати на официалната медицина или отхвърлени от нея. На практика тези средства се оказаха добри и резултатни. Защо да не ги прилагам? Медицината никога не е претендирала за безпогрешност. Господата, които са подписали това изложение, очевидно се смятат за безпогрешни. Остават още две обяснения. Първото се отнася до лошата организация в болницата, в резултат на която тя губи своето добро име. Господин председател! Тази болница съм я основал аз, аз съм създал нейната организация преди много години и смятам, че именно аз имам право да твърдя, че нейната досегашна добра репутация е мое дело.