Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Тон стоеше до масата в лабораторията и смутено гледаше нейната леко сведена фигура в бяла лекарска престилка, светлите й коси, страните й, заруменели повече от обикновено, белите й китки, може би малко по-широки и по-мускулести, отколкото трябва, които работеха при микроскопа.

— Много ви моля да ме извините — повтори тя.

— Няма защо — каза неловко Колски.

— Има защо, защото ви обвиних, че вършите глупости — каза тя делово.

— Но това съвсем не са глупости — възрази той. — Всъщност аз трябва да ви се извиня, че не се сетих за вас през празниците.

Тя леко вдигна рамене.

— Не виждам основания именно вие да си спомните, и то точно за мен на Коледа. Никакви основания.

Той се поколеба:

— Основанието е, че човек не трябва да забравя тези, които смята за свои близки… най-близки…

Като се досети какви са намеренията на Колски, Луця го прекъсна със смях:

— Именно. Не сме ли вече твърде дълго време близко един до друг. Струва ми се, че вие вече трябваше да бъдете във вашето отделение. Вече е единадесет без петнадесет.

Колски обаче не се смути.

— Госпожице Луця, защо не искате да ме изслушате? Защо всеки път, когато искам да ви кажа това, което изпитвам, което чувствувам отдавна, това, с което живея и което изпълва моите мисли. Защо вие…

Без да вдига глава от микроскопа, тя каза бързо:

— Затова, защото е излишно и напразно.

— Но нали вие знаете, вие не може да не знаете, че ви обичам — извика той поривисто.

— Зная, че така ви се струва.

Извади бързо малкото стъкълце от микроскопа, нанесе няколко бележки на един формуляр и стана. Той й прегради пътя.

— Госпожице, няма да си отидете, преди да ме изслушате? Защо? В какво ме упреквате?

— В нищо не ви упреквам.

— Тогава защо? Защо с такова презрение, с такава боязън, знам ли, сам не мога да определя, отхвърляте моите чувства?

Тя поклати глава.

— Не ги отхвърлям. Просто не мога да ги приема, защото не мога да ви отговоря със същото.

— Та искам ли това от вас? Нима искам каквото и да било от вас? Желая само да ми разрешите да говоря за моята любов. Искам само да запазя надеждата, че някога ще заслужа вашето сърце да откликне, е, ако не с любов, то поне с мъничко симпатия, благоразположение, благосклонност.

Луця го погледна право в очите.

— Господин Колски, искам да ме разберете. Изпитвам голяма симпатия и благоразположение към вас, но знам от опит, че това е много малко в сравнение с онова, което мога и би трябвало да изпитвам към човека, с когото ще искам да се свържа. Не съм дете. Аз съм на двадесет и шест години. Трябва да знаете, че съм в състояние да гледам трезво на живота, на хората и на себе си. Смятам, че вие сте най-приятният от моите колети и ако, както правилно отбелязахте, толкова дълго се стараех да не се стига до такъв разговор, единствената причина за това е, че никак не искам да загубя вашето приятелство, което много ценя. Но щом като ме принудихте, длъжна съм да ви уверя, че не ви обичам и никога няма да ви обикна.

Колски стоеше блед с някаква безнадеждна усмивка на устните. Сърцето на Луця се сви от тъга.

— Господин Колски, много ми е неприятно — хвана го тя под ръка, — но признайте, че е по-добре да постъпя така — да ви кажа искрено всичко, вместо да ви подвеждам с обещания, които не мога и никога няма да мога да удържа.

— Значи не ми оставяте и сянка дори от надежда? — попита той тихо.

— И сянка дори, господин Колски. И моля ви не ми се сърдете за това.

Луця събра формулярите от масата и тръгна към изхода. Когато беше вече на вратата, той извика:

— Госпожице. Още един въпрос.

Тя се спря.

— Вие… вие обичате друг?

— Толкова ли е важно? — попита Луця след кратко мълчание.

— Много е важно — подчерта той.

— Да, обичам друг.

— Още един въпрос. Вие обичате… Вилчур?

Тя не отговори. Колски се приближи до нея.

— Но това е лудост, госпожице. Та той е стар човек, похабен от живота. Какво можете да очаквате от него? Вие сама знаете колко го почитам и че се прекланям пред него. Никога нямаше да ви кажа всичко това, ако не си давах сметка какво чудовищно безсмислие е да се поставяте до него — той и вие! Той, който завършва живота си, и вие, която едва го започвате. Той, у когото сигурно не едно чувство се е зародило и умряло, и вие, която изобщо не познавате чувствата. Та това е лудост. Уважавам го и му дължа много, но аз ви обичам и мой дълг е да ви кажа всичко. Госпожице Канска, сама размислете: какво може да ви даде той? Какво може да ви даде на вас?…