Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Йемьол на един дъх обърна чашата, откъсна с пръсти парче от сьомгата в чинията, глътна го и махна с ръка.

— Revereudissime [38] Многоуважаеми (лат.). — Б.пр. , знам само един такъв адрес — твоя. Друг не мога да ти дам, защото нямам постоянна квартира. Насочвай заинтересованите лица така: Заведението на Дрожджик. Poste restante [39] До поискване (фр.) — Б.пр. .

— Това не е вярно — каза Вилчур. — Има много добри хора. Само че, знаеш ли, трудно можеш да ги забележиш. Те са по-малко активни от лошите. Не привличат вниманието. Заети със своята спокойна работа, те се задоволяват с късче от насъщния хляб, а другите се борят за съществуване per fas et nefas [40] Букв.: С позволено и непозволено (лат.). — Б.пр. .

— Ах — прекъсна го Йемьол. — Значи такова разделение правиш, my dear, добре, съгласен съм. В такъв случай обаче трябва да имаш предвид, че тези, активните, чисто и просто се хранят с другите. Тези, които не се борят за съществуване, играят ролята на пасище. Расте си тревицата, расте, а когато за слава на бога израсте, идва някакъв си кучи син, изпасва я и тревичката я няма. Ха-ха-ха. Замислял ли си се някога какво е градът? Градът е откритие на сатаната, а селото е тревицата. Градовете изяждат селата. Колкото повече плюскат, толкова са по-алчни. Lappctit vient en mangeant [41] Апетитът идва с яденето (фр.). — Б.пр. . Издуват се тези чудовища, задъхват се в треската на плюскането, плуват в собствените си екскременти, защото не могат да издържат на всичко. Градовете.

Наля си чашата отново и продължи.

— Мразя града, но той ме привлича с чудовищния си отвратителен процес на храносмилане. Намирам се в неговите черва. И не се задушавам само защото аз самият съм негов продукт. Това е!

Той се изправи в позата на Наполеон. Неговите сплъстени коси, лъснали от пот, мръсното му небръснато лице, стъклените му пиянски очи, дрипите му — всичко се съчетаваше в някакво противно и страшно цяло:

— Ето един chef-doeuvre — запя той с театрален тон. — Ето един шедьовър на града, ето цвета на нашата цивилизация, сто квинтесенцията на прогреса!…

Вилчур трепна. В думите на своя странен гост той почувствува известна доза истина.

И действително между трагикомичната фигура на Йемьол и онова, което казваше, имаше някаква връзка.

Професорът стана и се приближи до прозореца.

Градът — помисли си той, — градът на алчните зверове.

Улицата беше пуста. Някъде отдалече долитаха някакви равномерни звуци. Мина доста време, докато ги разпознае: камбани.

Камбаните биеха за Рождество Христово.

Като се върна от своите познати, Луця намери в стаята си голям букет рози. Умираше за цветя, но тези рози бяха за нея неприятна изненада. Разбира се, без съмнение беше ги изпратил Колски, макар че нямаше картичка към букета.

Защо прави всичко това, защо го прави? — помисли си тя с неприятно чувство.

В едно такова анонимно изпращане на цветя имаше нещо студентско и еснафско. Нали толкова пъти му бе давала да разбере, че от нейна страна не може да се надява на нещо повече от симпатия и приятелство. Обичаше го искрено, уважаваше неговата открита натура, и характера му, но за нея той беше колега и щеше да си остане колега.

Всеки път, щом останеха насаме, когато и двамата нямаха бърза работа, Колски винаги се опитваше да насочи разговора по коловоза на интимните отношения. Тя трябваше да влага много усилия и дипломация, за да не допусне да се стига дотам. Не искаше да го наранява. Колски обаче, изглежда, не желаеше да разбере подбудите, които я ръководеха, или да почувствува от поведението и, че не може да разчита на взаимност, защото упорито се връщаше на тази своя тема.

Всъщност тя нямаше в какво да го упрекне. Може би само в това, че беше изцяло погълнат от кариерата си, постоянно работеше, учеше и изследваше, че се стараеше все повече да печели и просто не можеше да разбере нейното поведение. Нали само преди няколко дни без малко не се скараха по този повод.

— Не мога да разбера вашето отношение към собственото ви бъдеще — беше казал той! — Губите си времето с практика, която не само не ви носи нито грош печалба, но не ви тласка и крачка напред в опита или медицинските познания.

— Защото сте егоист — бе отговорила с безразличен тон.

Той искрено се възмути:

— Съвсем не съм егоист. Само смятам, че за да раздаваш, трябва преди всичко да имаш. Ето, когато бъда наистина лекар в пълния смисъл на думата, когато имам добра практика, която ще ми позволи на мен и на бъдещото ми семейство едно добро съществуване, уверявам ви, госпожице Луця, че ще започна да се грижа за сиропиталищата и старопиталищата, така както вие правите днес. Професор Вилчур, когото вие цените толкова много, уверявам ви, впрочем със сигурност знам, че в началото на своята кариера не е имал припадъци на филантропия, а работел над себе си и за себе си.