Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Луця сви рамене:

— Не става дума за филантропия. Как може толкова да не ме разбирате. Аз се грижа за бедните, но не от филантропия.

— Е, все едно. Можем да наречем това чувство за обществен дълг.

— Съвсем не, господин Колски. И дума не може да става за дълг тогава, когато ми е приятно. За себе си правя всичко това. Доставя ми радост фактът, че мога с нещо да съм полезна, че наистина съм нужна на тези хора, които не могат да платят на лекар, на добър лекар.

— Съгласен съм. Приемам с едно възражение — трябва човек най-напред да стане добър лекар, повече време трябва да се посвещава на специализация в клиника, а не на някакви си стандартни болести, които няма да ви научат на нищо.

Тя го погледна право в очите.

— Няма ли именно такива лоши като мен лекари да бъдат винаги нужни на беднотията.

Той се смути:

— Сигурно, но защо вие трябва да се занимавате с нея, защо за нейна сметка да похабявате способностите си и бъдещите си възможности!

— Ето, виждате ли, това е егоизмът. Моите способности, моите възможности. Но вие не се съобразявате с факта, че аз именно не търся никакви други възможности и че изпитвам най-голямо удоволствие в такова, а не в друго приложение на моите способности. Колко само сте забавен в своето заслепение! На вас ви се струва, че всички хора трябва да имат вашите вкусове и желания.

— Не същите, но разумни, разумни!

Искаше й се да му отговори, че разумното в неговата интерпретация се свежда до счетоводен въпрос, но се въздържа.

Във всеки случай разговорът охлади отношенията им и сега Луця можеше да приеме получените рози за своеобразна форма на извинение. Тази мисъл малко я раздразни. По няколко съображения. Първо, знаеше колко пестелив беше Колски, който сигурно беше дал значителна сума от своите скромни доходи за тези цветя, разбира се, след известен размисъл и положително дълго щеше да помни дадените пари.

Второ, вродено й беше някакво нежелание да приема каквото и да било от хора, на които не можеше или не искаше да се реваншира. Накрая си даде сметка, че за Колски сигурно беше извънредно голяма жертва да изпрати цветята анонимно. Вярваше, че той спада към хората, които може би не обичаха специално да шумят около себе си, но които все пак винаги се стремяха да подчертават своето присъствие в най-различни, във всички случаи, когато вършеха нещо.

Тези недостатъци на Колски не предизвикваха възмущение у нея, гледаше по-скоро снизходително на тях. Въпреки това реши да му направи забележка за изпратените цветя и да подчертае, че не желае подобни доказателства на внимание.

Веднага след празниците намери удобен случай. Един ден късно вечерта, докато изследваше на микроскопа кръв на един пациент, чу стъпките на Колски зад гърба си. Използувайки възможността да му говори, без да го гледа в очите, тя започна:

— Добре че дойдохте. Тъкмо исках да поговоря с вас. Защо правите такива неща. Моля, повярвайте ми, че не мога дори да ви благодаря, защото това не ми достави никакво удоволствие.

Колски искрено се учуди:

— Не зная за какво говорите, госпожице Канска.

— Моля ви, не се преструвайте. Говоря за цветята. Правите неразумни разходи, някакви подаръци, които не подхождат нито на вас, нито на мен.

— Не зная нищо за никакви цветя — каза твърдо Колски.

Дойде й наум, че сега той сам осъзна цялото безсмислие на своята идея и ще се възползва от това, че е изпратил анонимно цветята, за да не признае.

— Не предполагах, че имате толкова малко смелост — каза хладно тя.

Колски дълго мълча.

— Госпожице Канска — започна той, — сигурно е станало някакво недоразумение. Някой е искал да си направи шега с вас, с мен или с нас двамата и се е скрил под моето име. На мен никога не ми е липсвала смелост, а всъщност защо ще трябва да се срамувам, че ви изпращам цветя? Сигурно щях да го направя — добави той след кратко колебание, — ако не знаех, че подобни прояви на приятелство няма да намерят отглас.

Луця се обърна и го погледна учудено: нямаше съмнение, той говореше истината.

— Значи розите не са от вас? Изпратиха ми ги анонимно. Затова допуснах… Много ви моля да ме извините.

И двамата изпаднаха в крайно неприятно положение. Луця се чувствуваше така, сякаш се опитваше да му внуши, че я обожава в по-голяма степен, отколкото беше в действителност. Колски беше отчаян, че е направил непростима грешка, тъй като не е подарил на Луця за празниците нещо дребно за спомен. Излизаше, че изобщо не беше се сетил за нея. А може би Луця нарочно бе измислила тези рози, за да подчертае, че не е внимателен?