Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Върху лицето на Луця се появи усмивка.

— Да даде? Да даде? Колко малко ме познавате!… Ще ми даде най-много… да, всичко ще ми даде, когато пожелае да приеме. Да приеме това, което мога да му дам.

Гледаше Колски, но той чувстваше, че тя сякаш не го вижда. В погледа й прозираше и тъга, и усмивка. Няколко минути Колски не се помръдна от мястото си. Само преди миг всичко у него се бунтуваше против нещастието, сега го обхвана апатия. Беше се изправил пред нещо наистина неразбираемо за него, нещо, което не можеше да определи с категориите на нормалния разум, с мерките, които беше свикнал да прилага, когато преценяваше нещата от живота на хората, мерки, основаващи се на закони, в които той вярваше. И изведнъж разбра, че съвсем не познава Луця, че няма и понятие за нейната психика и за психиката на жените изобщо.

Въпреки че беше на тридесет години, той имаше твърде скромен опит в тази област, тъй като семейството му не беше заможно и от ранно детство беше оставен на произвола на съдбата, бе развил у себе си инстинкта да разбира законите на борбата за съществуване и да им устоява. А понеже не беше половинчат — никога и в нищо, той се вкопчи в действителността, действителността за него беше работа и постоянен импулс: напред, повече, по-добре!

Според този девиз бе изградил живота си. Рядко отделяше само по няколко часа за лични удоволствия и забавления, а връзките с жените смяташе именно за забавление. Докато се запозна с Луця.

В отделението всичко беше наред. Нощта, изглежда, щеше да бъде спокойна. Смело можеше да легне в стаята на дежурния лекар и да поспи, но нямаше никакво желание. Постепенно някак мислите му се подреждаха и започна да се очертава проект: щом като Луця е толкова безразсъдна, трябва да стори всичко, за да се осуети възможността тя да направи такива грешки, които да провалят цялото и бъдеще.

Каквито и да било уговорки, разбира се, нямаше да доведат до никакъв резултат. Не си правеше илюзии в това отношение. Оставаше единствено едно — да я отдалечи от Вилчур по някакъв ефикасен начин. Но как? Дълго не можа да намери отговор. Ако беше близък на професора и отношенията им бяха по-тесни, може би щеше да си позволи да поговори открито и искрено с него и сигурно имаше известен шанс планът му да успее. Не се съмняваше, че лесно би могъл да убеди този благоразумен човек. За жалост въпросът беше много интимен, твърде личен, за да се повдига, освен това Колски се излагаше на опасността Луця да узнае за неговата ненавременна намеса и да скъса отношенията си с него.

Не, това не можеше да помогне.

Един друг въпрос оставаше открит. Всички в болницата си даваха сметка, че след година, а може би и след половин година професор Вилчур под натиска на общественото мнение ще бъде принуден да се откаже и да напусне болницата. Досега Колски мислеше за тази евентуална възможност с тъга, но днес тя му се струваше много желана. Заради Луця. Колкото за нея, беше уверен, че ще успее да я задържи на длъжността й в болницата, въпреки конфликта между нея и професор Добранецки. Знаеше, че Добранецки разчита на него и на популярността му сред колегите и че в началния период на своята власт няма да се осмели да направи радикални промени, че ще избягва сблъскванията и по-скоро ще се старае да обедини персонала около себе си. А по-късно всичко ще може да се уреди по някакъв начин. В края на краищата като лекар Луця имаше големи качества: трудолюбие, чувство за дълг, интуиция. След време Добранецки ще се сдобри с нея.

Тези размисли доведоха Колски до заключението, че в негов интерес и главно в интерес на Луця е да не съдействува професор Вилчур да остава по-дълго на своя пост. Напротив, по-добре е да помага на групата, която действуваше да се ускори неговата оставка. С наболяло сърце Колски взе това решение, но не можеше да не го вземе.

И Луця не можа да заспи до късно тази нощ. Разговорът, който Колски излишно и толкова брутално бе повел, я беше раздразнил и разстроил. Упрекваше го, че е лишен от деликатност. Всъщност страхуваше се, че техните отношения няма вече да могат да се върнат към предишната непринуденост, нито към по-раншната колегиалност, която тя толкова много ценеше. С тази своя несръчна постъпка той нищо не спечели, а развали всичко. Връщайки се вкъщи, тя вътрешно се упрекваше, че се е отнесла много меко с него. Трябваше да му каже по-ясно какво представляват подобни признания и какво е нейното лично отношение към такава ненавременна настойчивост.