Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Заета е тези мисли, едва в своята стая, чак когато видя розите във вазата, тя си помисли:

„Щом като не са от него, тогава кой ги праща?“.

Нямаше много познати, а сред тях никой, който би направил нещо подобно. Знаеше, че някои от колегите я харесват. Може би и младият Зажецки, но те бяха сигурни, че нищо не могат да очакват от нея.

Тогава кой?

И изведнъж в лицето й нахлу кръв. Луда, безразсъдна, дръзка мисъл, някъде много дълбоко в нейните предчувствия нещо й подсказваше, уверяваше и потвърждаваше, че този, който е изпратил цветята, е той, професор Вилчур.

Сърцето й заби по-силно и по-бързо. Дълго се вглежда в розовия букет, като че ли чакаше от него потвърждение на своите догадки. И най-после сякаш получи това потвърждение, лицето й светна в усмивка.

Не, не. В този случай интуицията й не можеше да я подведе. Тя жадно притисна с всички сили розите до гърдите си.

Наведе се над тях. Ноздрите й се изпълниха с лек едва доловим аромат. Хладните листа нежно докосваха пламналите й страни и много от тях паднаха върху масата.

И така — все пак! Значи все пак той си е спомнил за нея, значи все пак е мислил за нея. Сетил се е за нея точно на Бъдни вечер.

А колко лековерна беше тя! Беше му повярвала, когато й каза, че заминава… Разбира се, че е във Варшава. Прекарал е празниците тук. Самотен. Съвсем самотен.

Тя трескаво погледна часовника си. Минаваше дванадесет. Въпреки това реши да позвъни, знаеше, че професорът никога не ляга рано, във всеки случай щеше поне да разбере нещо от Юзеф.

Набра номера нервно и бързо. В слушалката се чу продължителният ритмичен звук, след малко най-после се обади някакъв непознат хриплив глас:

— Какво желаеш, разкайваща се грешна душо.

— Това домът на професор Вилчур ли е? — колебливо попита Луця.

— Да, наистина. Отгатна, моето момиче. Това именно е жилището му на този свят. Und mein Liebchen, was willst du noch mehr? [42] Е, миличка, какво искаш още (нем.). — Б.пр.

— А бих ли могла да помоля професора… — след кратко колебание се обади Луця изненадана.

— Зависи за какво, гургулице. Ако е за златен часовник или за бучка захар, мисля, че да. Ако е за операция на апендикса — не ви съветвам. Ако е за партия голф — и дума не може да става. Ако е за неговата ръка — закъснели сте най-малко с тридесет години. Ако е за чашка алкохол — няма да я бъде, защото аз ще поставя моето вето. И така, въпреки че светото писание казва: „Искай и ще ти бъде дадено“, обърни внимание, о, жено, че съвсем не е казано, че ще ти бъде дадено това, което искаш. Искаш например меденка с бадеми, а получаваш жълта треска с усложнения. Искаш вдъхновение, а ти носят четири бъркани яйца със сланина. Boite de surprise [43] Букв. Кутия с изненада (фр.). Кутия, от която изскача някаква гротескна или страшна пружинираща играчка. — Б.пр. Сляпа баба е предопределението. Surprise-party [44] Прием с изненади (англ.). — Б.пр. е провидението. Та за какво става дума, mia bella [45] Красавице моя (ит.). — Б.пр. .

— Бих искала да помоля господин професора да дойде на телефона — каза уплашено Луця.

— Неизпълнимо — обади се хрипкавият глас. — Неизпълнимо е — по три причини. Primo, професорът не е във Варшава, Secundo, не много отдавна, само преди няколко часа, успях да го убедя и той призна, че съм прав — разговорите с жени е губене на време. И tertio, дори и да беше сега във Варшава, дори и да искаше да загуби четвърт час, за да говори с теб, то не би могъл да го направи, защото лежи тук под някоя маса, без да проявява и най-малко желание да дойде в съзнание. Аз действам сега с последните остатъци от сили. Addio [46] Сбогом (ит.). — Б.пр. , signora, good-bye [47] Довиждане (англ.). — Б.пр. . Vale et me ama! [48] Остани си със здраве и ме обичай (лат.). — Б.пр.

Като каза това, той затвори телефона.

Секретарят на председателя Тухвиц му докладваше:

— Господин професор Вилчур се е върнал днес от отпуск и е готов да ви приеме, дори веднага. Запита дали не сте болен. Отговорих му, че не зная.

Тухвиц кимна:

— Добре. Благодаря ви. Кажете, моля ви, на шофьора да дойде.

След десет минути той вече беше в болницата. Веднага го въведоха в кабинета на професор Вилчур, който стана, за да го поздрави.

— Като гост ли ви приемам, като пациент, или като шеф — попита той с усмивка.

Председателят стисна сърдечно и продължително ръката на Вилчур.

— От здравето не се оплаквам, слава богу. Исках да поговоря с вас по работа.

— Аз съм на ваше разположение — кимна Вилчур и в същото време му посочи един фотьойл.