Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— И пияница — добави Луця. — Срамувам се, господин професоре, да ви повторя това, което той ми наговори. Господин професоре, наистина ли сте пили с него?

— Пих малко… малко повече… — усмихна се Вилчур. — Но защо сте с палто? Излизате ли?

— Да. Само вас чаках, господин професоре, защото разсилният ми каза, че скоро ще тръгнете.

— Отлично. Да вървим тогава.

Навън не беше много студено. Дробовете с удоволствие вдишваха свежия въздух. Пресякоха улицата. Професор Вилчур застана там и загледа сградата на болницата. От почти всички прозорци струеше мека бяла светлина. Високата сграда, изправена гордо, излъчваше нещо достойно, спокойно, неизменно.

Професорът стоеше неподвижен. Минутите летяха. Учудена от неговото необичайно държание, Луця го погледна в лицето и видя две сълзи да се стичат по бузите му.

— Професоре! — шепнейки, попита тя. — Какво ви е?

Той обърна глава и се усмихна.

— Малко се развълнувах. Много от сърцето си оставих тук. Много.

— Оставихте?

— Да, госпожице Канска. Оставих. Никога вече няма да се върна. Сега се сбогувах.

— Какво говорите, професоре!

— Да, госпожице, днес бях тук за последен път. Подадох оставка. Предадох ръководството на професор Добранецки. Стар съм вече, госпожице Канска.

Луця нищо не можа да отговори: нещо я стисна за гърлото, цялата трепереше като трескава. Вилчур забеляза това и деликатно я хвана под ръка.

— Да тръгваме вече. Какво толкова, нищо важно не е станало в края на краищата. Такъв е нормалният ред на нещата, а именно — старите да отстъпват мястото на по-младите. Такъв е, откакто свят светува. Госпожице, моля ви, не се вълнувайте толкова за това.

— Но това е страшно… страшно… — повтаряше тя с треперещи устни.

— Няма нищо страшно. Всички толкова много ме уверяваха, че трябва да си почивам, че и аз най-после им повярвах. Да оставим това и никога повече да не говорим по този въпрос.

Тя поклати глава.

— Ах, господин професоре, наистина не мога да си събера мислите. Падна ми като гръм от ясно небе.

Той кратко се изсмя.

— Е, не напълно ясно. Отдавна този облак беше надвиснал над мен и от него се носеха не толкова гръмотевици, колкото съскаше и освиркване. Много странен облак. Утешава ме едно, че единственият гръм, който падна от него, падна по моя воля. Е, хайде, кажете ми как прекарахте празниците.

— Защо ме питате, господин професоре? — каза тя след малко. — Нали знаете, че не можех весело да прекарам празниците.

— А защо не? Вие сте млада, способна, вие сте на прага на живота. Едва сега започвате да живеете. Някакви грижи ли имахте?

Тя притисна с лакът ръката му до себе си — това беше целият отговор. Той млъкна и вървяха така дълго и безмълвно.

— През празниците само миг бях щастлива, много щастлива. Тогава, когато отгатнах, че вие сте ми изпратили онези рози.

Изненадан, професорът се окашля.

— Знам, че сте вие — казваше тя. — Въпреки че не постъпихте добре, като не написахте нито дума, за да ми кажете, че сте във Варшава. Но аз и без това не съм достойна за вашето добро отношение, за това, че не сте ме забравили, че сте мислили за мен.

— Помислих си аз, старият егоист, помислих си за вас на Бъдни вечер и трябва да ви призная, че ми дойде наум една нелепост — да ви поканя на вечеря на Коледа.

Луця се спря и го погледна в очите. В погледа й прочете толкова топлина и радост, че нещо го стисна за сърцето. За да прикрие вълнението си, той заговори:

— Седях, обхванат от моята самота като язовец в леговището си, затова няма нищо чудно, че в главата ми се въртяха разни главоломни идеи. И то тъкмо пред Бъдни вечер. Е, да вървим, да не стоим тук, спираме движението. Бъдни вечер, елхата, трапеза, наредена по народен обичай със сено под покривката. Спомени. Всичко това някак си изкарва човек от равновесие.

— И защо, защо не ме извикахте? — каза тя с искрен упрек в гласа.

— Опомних се навреме. Аз наистина желаех да прекарам тази вечер с вас, но вие сигурно щяхте да си намерите по-приятна и по-весела компания, по-подходяща за вашата възраст.

— Не, не, вие не говорите искрено — прекъсна го тя. — Та нали знаете, че това, което най-много желая, е да можех да прекарам с вас не само Бъдни вечер, а всички вечери, всички вечери до края на живота си.

Гласът му трепва, когато я смъмри:

— Моля ви, не говорете глупости!

— До края на живота си — повтори тя.

Той се засмя насила:

— Е, ако става дума за мен, вие дори не рискувате много, защото сигурно вече не остават много такива вечери до края на живота ми. Но не говорете подобни неща. Та това е смешно. Ако някой ни чуе, от все сърце ще се забавлява. Аз имам дъщеря почти на вашата възраст и мога да ви бъда баща. Ами да, и още как!