Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Предупреди прислужника си да казва на всички, които го търсят — на всички без изключение: „Професорът замина за няколко седмици неизвестно къде“ и да не пуска никого.

Старият Юзеф съвсем точно разбра заръката на господаря си и още от вратата връщаше както познатите, така и пациентите на професора. Дори не отегчаваше Вилчур с обяснения кой е идвал, а и професорът не го питаше.

Първите два дена Вилчур прекара в леглото, на третия започна да чете медицински списания и няколко научни публикации, които все още не беше чел. Неговата действена натура обаче скоро започна да се бунтува. Все по-често поглеждаше часовника, който сега не го подканваше за нищо. Не след дълго се убеди, че почивката всъщност го измъчва повече, отколкото работата. Като разбра това, той се зае да подрежда събраните от една година бележки и материали за научния труд върху оперативното лечение на саркомата. Когато приключи, веднага започна да пише и тъй като всяка работа го поглъщаше изцяло, седеше на бюрото от ранна утрин до късна нощ и ставаше само за да обядва или вечеря набързо.

В резултат Вилчур за една седмица свърши, но ни най-малко не се зарадва. Обзе го скука. Мислите му непрекъснато се въртяха около проблемите, свързани с болницата, а това не влияеше благотворно на нервите му. Извади от библиотеката десетина-петнадесет тома от любими някога, но отдавна забравени поети, но и така не можеше да запълни свободното време, което сега имаше в излишък. Безцелно ходеше из стаите, с часове стоеше до прозореца, гледайки пустата улица.

Започна дори да разпитва Юзеф кой е идвал, кой се е обаждал по телефона и какво е казал.

Веднъж, докато стоеше до прозореца, видя един човек да носи елха. Погледна календара и се убеди, че е Бъдни вечер. От години, от много, много години за него тази дата бе изгубила емоционалната наситеност, която бе имала някога, когато в неговия дом имаше семейство, когато сядаше на коледната трапеза с Беата, когато под елхата имаше купища подаръци за малката Мариола.

И ето внезапно го обхвана болезнено чувство на самота. Мисълта му бързо обиколи галерията от познати, сътрудници, колеги.

Не, никой от тях не му беше близък, с никого не го свързваха някакви по-топли отношения.

Луця. Професорът се усмихна. Да. Това е добра, това е гениална идея. Ще й се обади по телефона и ще я покани за Бъдни вечер. Госпожица Луця сигурно нямаше да откаже.

Тази мисъл оживи Вилчур и той бързо започна да прелиства телефонния указател. Но когато намери телефонния номер на Луця, се разколеба.

Всъщност немислимо беше тази млада девойка все още да няма някакъв план за прекарване на празниците, да не е вече поканена в някакъв интересен, весел и приятен дом, където има елха, има деца, където ще се потопи в семейна топлота, онази топлота, за която тъгуваше точно сега.

Сигурно е поканена от семейството на Колски, а може и от семейството на Зажецки, който тя толкова често споменаваше.

Професорът остави телефонния указател. Нямаше никакво право да изисква благосклонност, която тя би оказала вероятно от съжаление, и да й отнема тази прекрасна вечер, за да задоволи прищевките си.

Въпреки че се отказа от идеята си, Вилчур не престана да мисли за Луця, за нейното добро, мило и внимателно отношение към него, в което ясно звучаха нотки на много хубави и благородни чувства. Във всеки случай реши да се види с нея през следващите дни, а сега по някакъв начин трябваше да й окаже внимание. След кратък размисъл натисна звънеца и каза на влезлия Юзеф:

— Юзеф, вървете в най-близкия магазин за цветя, купете двадесетина рози и кажете да ги изпратят на адреса на доктор Луця Канска. Адреса го има в телефонния указател.

— Ще напишете ли картичка?

— Не, не — възрази живо Вилчур, — никаква картичка.

— А какъв цвят да бъдат розите?

Вилчур недоволно сви вежди.

— Е, могат да бъдат… откъде да знам какви има там…

— Червени, жълти, бели.

— Бели? Тогава, нека бъдат бели.

— А ако не намеря бели? — нетактично попита прислужникът.

— Е-е… не ми досаждай, Юзеф. Не ги разбирам аз тези работи. Посъветвай се с цветарката в магазина.

— Добре, господин професоре.

Върна се след един час и каза, че цветарката го посъветвала да избере розови:

— Защото тя попита за кого са и аз казах, че са за млада и твърде красива особа, но без любовни намерения. Тогава тя каза, че най-подходящи ще бъдат именно розовите рози, защото…

— Добре, добре — окашля се Вилчур. — Благодаря ти, Юзеф.