Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Погледът на Добранецки се оживи.

— Бихме могли да поговорим по този въпрос след няколко месеца.

— Вие ли, господин професоре? — полюбопитства председателят.

Добранецки направи неопределено движение с ръка.

— Не аз сам. Не разполагам с такива средства, но се надявам да намеря няколко лекари, които биха ми станали съдружници. Разбира се, за това може да се говори само тогава, когато ръководството на болницата мине в други ръце. Господин председател, не ме разбирайте криво. Ни най-малко не държа аз именно да заема директорския пост. Става дума преди всичко за сигурността на пациентите и за това да се запази равнището на здравното заведение, на което — смело мога да го кажа, съм един от основателите.

Председателят стана.

— Ще помисля върху всичко това и скоро ще ви дам отговор.

— Ще го чакам с нетърпение, тъй като, ако сегашното състояние на нещата продължава, наистина има опасност от сериозни последствия.

Председателят изпрати Добранецки до вратата и отново потъна в своя фотьойл. Този проблем за него наистина имаше крайно неприятен привкус. Ако зависеше от него и ако не отговаряше за финансите на агенцията, той би предпочел да махне с ръка и да остави всичко на естествения ход на събитията.

Не харесваше Добранецки. Разбира се, председателят знаеше, че Добранецки е всеобщо призната и уважавана личност, учен от голяма величина и човек, който във Варшава играе немалка роля в обществото. И все пак отношението на Добранецки към професора му се струваше некрасиво и дори нелоялно.

От друга страна, до ушите му неведнъж достигаха слухове, които се потвърждаваха от данните в донесението на Добранецки.

Същата вечер председателят Тухвиц разказа на съпругата си, докато вечеряха, цялата тази история и получи следния съвет:

— Знаеш ли, най-добре ще направиш, ако се видиш с Вилчур и открито поговориш с него.

— Имаш право — призна той. — Следната седмица ще го сторя.

В болницата знаеха, че Добранецки е направил донесение, в редактирането му бяха участвували няколко лекари, които бяха на страната на автора. Разбира се, този факт не можеше да остане в тайна и скоро Вилчур узна за него. Изслуша мълчаливо всичко, усмихна се, сви рамене и нищо не каза. На другия ден в присъствието на няколко души се обърна към Добранецки:

— Имам нужда от малко отпуск. Тъй като тъкмо сега наближава Коледа, исках да ви помоля да ме замествате, ако нямате някакви други планове, разбира се.

— Никакви. През празниците съм във Варшава. Вие заминавате ли? За дълго?

— За две, а може и за три седмици. Поне такива са намеренията ми.

— При дъщеря ви ли, в Америка?

— А, не — неохотно отговори Вилчур, — пътят е много дълъг.

Неприятно му беше, че напомниха за Мариола. Точно преди няколко дена беше получил от нея дълго писмо. Новината за смъртта на Донат вече беше стигнала до тях, както и вестта, че Вилчур се е разорил, защото е трябвало да изплати огромно обезщетение. Мариола знаеше и за кампанията срещу баща й във Варшава, но в нейното писмо не намери съчувствието, което му липсваше.

„Твоите грижи ни разтревожиха — пишеше Мариола, — но Лешек е прав, като казва, че може би така е по-добре, защото няма да се преуморяваш. На твоята възраст, татко, трябва да се грижиш повече за своето здраве, отколкото за здравето на другите. Нашето материално състояние, слава богу, позволява ти да си почиваш. Лешек, който сега е във Филаделфия по работа, вчера се обади по телефона и ми каза да те уверя, че всеки месец ще ти изпращаме хиляда долара, а и повече дори, ако хиляда не са ти достатъчни.“

Освен този пасаж в писмото имаше кратка информация за материалния просперитет на Лешек и за някакви техни незначителни успехи в обществото.

Писмото дълбоко нарани Вилчур. Единствените му близки смятаха, че всичко в отношенията им с него е наред, ако се погрижат да не му липсват пари. И те като кликата на Добранецки смятаха, че той трябва да се откаже от любимата си професия, че вече не може да работи и че трябва да отстъпи мястото на по-младите.

Не разбираха, че за него да се откаже от работата си, беше по-лошо от смъртта. Та това означаваше да признае пред света и пред себе си, че никому не е нужен, че се е превърнал в развалина, в изхабен инструмент, който просто се изхвърля на боклука. И то тогава, когато повече от всякога жадува да работи, да е активен, да бъде полезен…

Не каза истината на Добранецки.

Никъде не възнамеряваше да заминава. Искаше просто да си отдъхне известно време в самота — да не вижда хора; нервите му да отпочинат, да си възвърне някогашното спокойствие, да се съсредоточи и да намери в себе си сили, които да му помогнат да издържи на вражеската кампания.