Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Не е вярно — след дълго мълчание каза Вилчур. — Вие ще се убедите един ден, че не е вярно.

— Никога няма да се убедя — отричаше убедено тя, но той сякаш не чуваше нейните думи и продължи:

— Младостта ви диктува всичките тези думи, младостта ви подсказва тези мисли. Отсъствието на опит. Любовта, любовта се покорява на тялото, покорява се на законите на природата, а духът? Духът си е дух, неговото място е в абстракцията и никой с нищо не може да промени това.

В гласа му звънна горчива нотка и Луця каза:

— Не съм убедена, че е така и мисля, че вие, господин професоре, гледате на нещата прекалено песимистично.

— Защото аз пък съм убеден — усмихна се тъжно той. — Някога може би ще ви разкажа, някога… може би. За да ви предпазя. А сега — ето това е моят дом. Благодаря ни за приятната разходка и приятния разговор. Вие сте добра, госпожице.

Когато се сбогуваше, той й целуна ръка. В антрето, докато си сваляше коженото палто, се огледа и установи, че не се е бръснал.

— Юзеф — каза на прислужника си, — напомняйте ми всяка сутрин, че трябва да се бръсна.

— Всеки ден всичко е приготвено — каза Юзеф с известна обида в гласа.

— Да, но аз самият невинаги помня, не помня винаги.

Изречените думи му припомниха статия в един вестник от същия ден, която отново преживяше въпроса за смъртта ма Донат. Някакъв ограничен тип, който се прикриваше с инициалите доктор Х. У., доказваше, че е почти невъзможно човек напълно да се излекува от амнезия. Според мнението на този невежа паметта никога не се възвръщала напълно и проявите на рецидиви били неизбежни.

Що за абсурд? И като си служеха с подобни номера, се опитваха да го принудят да се откаже! Ако знаеха, че болницата сега е собственост на застрахователната агенция, сигурно щяха да намерят друг начин за нови интриги.

Преоблече се с халат и седна до камината. Юзеф му поднесе горещо ароматично кафе и вечерните вестници. Може и нарочно да ги беше оставил така, а може и да беше чиста случайност, но когато Вилчур погледна вестниците, прочете на първата страница на един от тях заглавието:

„Професор Вилчур е изплатил на семейството на покойния Леон Донат милиони обезщетение.“

Минаха няколко минути, преди да протегне ръка за вестника.

„Научаваме се, че агенцията, в която е бил застрахован трагично починалият в болницата на професор Вилчур световноизвестен полски певец Леон Донат, е заплашила злощастния хирург с процес за обезщетение. Поради това, че професор Вилчур би загубил, разбира се, един такъв процес, тъй като смъртта на великия тенор е настъпила е резултат на нехайство, достойно за наказание, и на нередностите, които се ширят в болницата на професора, той самият е бил принуден да се измъкне, като изплати в брой застраховката, възлизаща на два и половина милиона злоти — една зашеметяваща сума. Като покритие на тази сума всичко става собственост на агенцията — болницата на професора, неговата къща, почти всичко, което той притежава. Не може да не сме изпълнени със съчувствие към този знаменит хирург, внезапно засегнат от разорение, от друга страна, обаче нека този случай бъде едно предупреждение за всички онези лекари, които се отнасят лекомислено към живота на поверените им пациенти…“

Вилчур остави вестника и прошепна:

— А, значи стана, каквото стана.

Отново наливаха масло в огъня. Нечия недискретност, да, недискретността или ожесточеният шпионаж на някого отново подхранваше клюката и предизвикваше нова оргия от нападки…

— Няма да ям, не съм гладен — каза той, когато прислужникът заяви, че масата е сложена за вечеря.

— Поне чашка бульон?

— Не, благодаря. Дай ми, ако обичаш, още кафе. Да, и коняк.

Тази нощ професор Вилчур изобщо не легна. Излишъкът от кафе и алкохол, с които бе прекалил, направиха своето — рано сутринта той видя в огледалото лицето си остаряло, измъчено и подпухнало. Въпреки умората Вилчур си наложи да се обръсне старателно и отиде в болницата навреме.

Лесно беше да се забележи, че вестникарската новина от предишния ден беше вече известна на всички. Доктор Жук, който докладваше програмата за деня и състоянието на болните, не се осмели да попита Вилчур за нищо, но погледите му свидетелствуваха, че въпросите бяха на устата му.

Програмата предвиждаше шест операции: една трапанация на черепа, три намествания на костите на счупени крайници и операция на апендикса на едно четиринадесетгодишно момиче, което бяха докарали през нощта. Всички операции, с изключение на първата, бяха леки и прости.