Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Пепелището на времето посипа с прах миналото, посиви и косата му.

От миналото му остана само Мариола. Но остана ли?

Откакто се беше омъжила преди три години, той я бе видял само веднъж. Но Вилчур не упрекваше нито нея, нито Лешек. Какво да се прави, всеки живее своя собствен живот. Младите птици отлитат от гнездото, правят си свое гнездо и никога вече не се връщат в старото. Лешек и Мариола се преселиха в Америка и въпреки че пишеха често, в техните писма все повече се чувстваше разстоянието от няколко хиляди километра, бариерата на много, на хиляди други, различни неща от условията на живот в чужбина, които ги отделяха от него.

— Не съм им нужен — мислеше Вилчур, — а те са толкова богати, та няма да усетят дори, че след моя залез няма нищо да получат от мен.

Залез. За първи път се замисли, че вече е стар. Досега огромната всекидневна работа и несломимата му енергия засланяха от неговия поглед факта, че вече наближава възрастта, на която повечето хора мислят само за смъртта. Когато прочете тези думи в интервюто на Добранецки, те му се сториха толкова смешни и недостойни, колкото и останалите му перфидни изказвания. И все пак през дните и седмиците, които минаваха, все повече мислеше за своята старост.

Наистина, както и по-рано, всеки ден още от седем часа сутринта беше на крак, а в осем — в болницата, но следобед вече много често си беше вкъщи. Почти винаги сам.

Чувствуваше се изморен. Постоянните нападки, на които не отговаряше, непрекъснато влошаваха нервното му състояние, а то се отразяваше на здравето и на самочувствието му.

По това време именно той започна да пие. Не беше навик. Просто Жозеф, старият опитен прислужник на Вилчур, един ден му предложи да изпият по чашка коняк.

— Премръзнал сте, господин професоре, ще ви стане по-добре.

От този ден всеки следобед, когато сядаше край камината в кабинета си, винаги до кафето имаше бутилка коняк. Няколко чашки коняк го разгряваха чудесно, даваха му възможност да откъсне мислите си от ужасната действителност, създаваха илюзия за спокойствие и удовлетворение. Но алкохолът приспиваше преди всичко нервите, нервите, които напоследък наистина имаха нужда от спокойствие.

Непрекъснатите атаки срещу Вилчур оказаха, разбира се, своето влияние и в най-тесен кръг. В болницата той вече бе успял да забележи, че част от персонала се отнасяше критично към него и явно гравитираше около Добранецки — по убеждение или пък, за да спечелят благоволението му, защото предвиждаха, че отново наближава период на неговата власт.

Привидно отношението на Вилчур към Добранецки с нищо не се промени. Тъй като бяха задължени да се срещат в болницата всеки ден, те както преди разговаряха, свикваха консулти и заседания. И двамата обаче се стараеха да ограничат контактите помежду си. Избягваха също каквито и да било спречквания. Затова, когато професор Добранецки предупреди секретаря повече да не му дават пациенти от четвъртия етаж за безплатно опериране, Вилчур прие този факт, без да възрази и оттогава сам минаваше на визитация в това отделение.

Точно там неочаквано преживя изненада. По време на визитация Вилчур позна човека (или по-скоро този човек бе го познал), когото докараха под името Циприан Йемьол.

Стана така: казаха на професора, че пациентът е дошъл в съзнание. Когато Вилчур влезе в стаята и се наведе над нето, болният вдигна клепачи и дълго се вглежда в лицето на професора с напълно съзнателен поглед, после леко се усмихна и каза:

— How do you do, darling. [14] Здравей, скъпи (англ.). — Б.пр.

— Откъде ви познавам? — попита Вилчур.

Усмивка откри гнилите зъби на пациента.

— Представи си церемониалмайсторът на един прием у княгиня Монтекукули.

Професорът се засмя.

— Разбира се, познах и гласа ви, и начина на говорене.

— Това не е трудно, mon chere [15] Драги (фр.). — Б.пр. . Имам навик да променям гласа си веднъж в живота. През периода на пубертетната мутация. Що се отнася до начина ми на говорене, той винаги е все така изискан.

Професорът дръпна един стол и седна.

— И все пак това трябва да е било отдавна, много отдавна — рече замислено той.

Йемьол притвори очи.

— Ако на този свят все още можех да се учудвам на каквото и да било, щях да се чудя защо не се срещаме на оня свят, ами на тоя. Що за стечение на обстоятелствата. Благодетелю, ако не ме лъже паметта, преди много години са ви лишили от възможността да продължавате своето тленно житие и са ви отправили ad patres [16] Към прадедите (лат.) — Б.пр. . И мен няколко мили приятели ме експедираха неотдавна по същото направление. И ето срещаме се в тази топла болница. Лекар ли сте?