Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Да — потвърди Вилчур. — Оперирах ви. Бяхте зверски накълцан.

— Много ми е неприятно, signore [17] Господине (ит.). — Б.пр. , че съм ви затруднил. Mille grazzia [18] Хиляди благодарности (ит.). — Б.пр. . Но щом като сте лекар, преди всичко ми кажете, моля ви, дали не са ми отрязали някой крайник.

— Не. Ще бъдете съвсем здрав.

— Тази новина е доста приятна. Приятна за Дрожджик, който сигурно тъжи там за мен и е изплакал хубавите си очи. Dottore [19] Докторе, (ит.). — Б.пр. , помните ли Дрожджик?

— Дрожджик? — Професорът сви вежди.

— Да, my dear, говоря за всеизвестното заведение на Дрожджик, улица Витебска петнадесет. Заведението на Дрожджик. Нищо ли не ви говори това? Там си дава рандеву цяла изискана Варшава. High Life [20] Хайлайф (англ.). — Б.пр. Точно там имахме честта да се запознаем.

Професорът потърка чело.

— Нима? Това сте… вие ли ме спряхте на улицата тогава?

— Si amigo [21] Да, приятелю (ит.). — Б.пр. . Точно така, да, именно. Влязохме при Дрожджик, за да разгледаме някои абстрактни проблеми на чашка четиридесет процентов алкохол и това ни се удаде напълно. Доколкото си спомням, тогава вие имахте някакви неприятности и за съжаление — твърде натъпкан портфейл в джоба. От онзи ден давам вашия случай за пример — като аргумент, всеки път, когато обявявам моята добродетел — беднотията. Богатството не носи щастие — винаги съм бил на това мнение. Ако тогава нямахте толкова пари, нямаше да ви цапардосат с тежко по главата и да ви хвърлят в изкопа за смет.

Йемьол погледна Вилчур в очите и добави:

— Nein, mein Herr [22] Не, господине (нем.). — Б.пр. , vous vous trompez. [23] Вие се лъжете (фр.). — Б.пр. Аз не съм участвувал. На следния ден научих всичко. Общинска новина. Легенда. Още една легенда, която кара да се размислим колко незначителни са проблемите людски.

Вилчур машинално посегна към темето си, на което беше останал белег.

— Значи така е станало?

— Да, вожде. Никога не съм мислил, че някога пак ще те видя.

От този ден професорът често се отбиваше при Йемьол, който всъщност се възстановяваше бързо. Вилчур специално го повери на грижите на Луця, която го пое с удвоен ентусиазъм. Вилчур не можеше да не забележи, че младото момиче се отдава на работата с изключителна преданост, сякаш желае да изкупи грешката, която беше допуснало. Също така не можеше да не забележи, че Луця изпитва особена симпатия към него, че погледът й разкрива много топлота, искрено съчувствие, дружелюбност и като че ли някаква молба.

Понякога излизаха от болницата заедно и тогава тя го изпращаше до вкъщи. Най-често той говореше по служебни въпроси, но все пак се случваше разговорът да засегне и някои лични проблеми. Научи, че Луця е сирак. Беше от Сандомеж, но от дете бе във Варшава. Нейната леля, която преди няколко години също починала, я отгледала и й дала образование. Тя му разказа също, че някога била сгодена, но много скоро се убедила, че младият инженер, който се преструвал на влюбен, бил човек без никаква стойност и скъсала е него.

— А сега виждам — каза Вилчур, — че колегата Колски ви отделя доста време.

Тя сви рамене.

— Господин професоре, Колски е именно колега и много порядъчен младеж. Обичам го и ценя неговите качества, но това не са качества, които биха могли да предизвикат някакви по-дълбоко чувства.

Известно време те вървяха мълчаливо.

— А нима чувствата у жената се зараждат от някакви качества? Щом като не красотата, не младостта, не… Знам ли, чарът?…

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, господин професоре. Това, което споменахте, може да предизвика интерес само у много повърхностни жени. Аз мисля, че ние… че аз бих търсила у мъжа преди всичко душевно богатство, бих искала да намеря у него нещо като голяма библиотека от преживявания, размисъл, трагедия и полет, нещо като музей, жив музей. Не мога да определя точно. Сигурно всичките тези сравнения са лоши. Ще го кажа така: иска ми се мъжката душа да бъде инструмент с неограничен регистър, да притежава толкова богат и звучен тембър, та през целия си живот да го откривам и да не мога да го опозная и, струва ми се, че в това отношение аз не съм изключение. Струва ми се, че това изискване е много женствено, общовалидно за всички жени. Тази алчност тази жажда да се бди над много, много съкровища, които нашият женски ум не може да обхване, но които може да цени и уважава. Защото човек може да обича само кога то уважава.

Белият сняг, покрил улиците на Варшава, скърцаше под краката им. Светлината на фенерите се пречупваше в синкавите ивици на сенките. Покритите с бял пух дървета се издигаха мълчаливо, неподвижно и достойно.