Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Нина сви рамене.

— И все пак, виждаш, повярвали са.

— Или се преструват, че вярват — натъртено подчерта той.

— Бъди сигурен, скъпи, че ако говориш за някого нещо лошо, винаги ще ти повярват.

— И все пак, Нина, бъди по-въздържана в тази акция. Вилчур отлично се ориентира кой е заинтересован да бъде развалена репутацията му. През последните дни забелязвам, че неговото държане спрямо мен е все по-резервирано и хладно. Когато изгуби търпение, може да ми направи голямо зло.

— А как?

— Много просто. Може да ме обвини в клеветническа кампания срещу него.

Тя се усмихна иронично:

— Да те обвини пред кого?

— Все едно. В Академичния съвет, в Съюза, а и в печата. Не забравяй, че той все още продължава да се радва на голям авторитет. А един смъртен случай при операция не може да подбие неговия авторитет.

Професор Добранецки беше прав. Смъртта на Донат не успя да подрони авторитета на професор Вилчур, но все пак сериозно го разклати. Това се изрази най-ярко на годишното събрание на Съюза по време на изборите.

Позициите на Вилчур бяха все още толкова силни, че според Добранецки беше за предпочитане той самият да оттегли кандидатурата си за председател и да предложи кандидатурата на Вилчур. Но докато преди две седмици изборът щеше да бъде единодушен, сега Вилчур беше избран е незначително мнозинство само от няколко гласа при голям брой въздържали се.

Вилчур отсъствуваше от събранието. Потънал в грижи, той просто бе забравил, но когато му съобщиха резултата, написа кратко писмо до Съюза, в което заявяваше, че не може да приеме тази изборна длъжност. Обясняваше, че е уморен и че обществените постове трябва да се заемат от млади хора. В действителност изпитваше отвращение при мисълта, че като приеме избора, трябва непрекъснато да се среща с хората, гласували против него, повярвали на срамните клюки и клевети, които кръжаха из града, от които имаше ехо в много вестници и дори в някои медицински списания.

Имаше и други грижи. А именно — един ден при него дойде представител на застрахователната агенция, в която Донат беше осигурен за огромна сума. Становището на агенцията беше, че отговорност за смъртта на певеца носи професор Вилчур и че той е длъжен да внесе сумата, за която е бил застрахован пациентът. За Вилчур то беше равносилно на пълно разорение.

Въпреки това, без да се колебае, заяви, че е готов да покрие цялата сума. Нима можеше да се изложи на опасността от един процес, от експертизи, на опасността да се извадят на показ всичките тези подозрения, които се бяха натрупали не само у него самия, но и у Луця Канска и Колски и сигурно у още много други? Щеше да бъде принуден да се изправи пред съда и непременно някой щеше да постави тези въпроси, да изкаже подозренията си. При мисълта за всичко това го обхващаше страх и отвращение.

Не, не можеше да приеме.

Така ден след ден загуби почти цялото си състояние. Болницата, къщата, оградата на Пулавска — всичко стана собственост на застрахователната агенция. Дирекцията на тази агенция и без това показа голямо благоразположение и добра воля, като остави Вилчур начело на болницата и му определи сравнително високо възнаграждение, остави му и правото да живее в къщата си, докато е жив. Благодарение на тези обстоятелства нещата бяха уредени тихо, без много шум, на което Вилчур държеше повече от всичко. На пръв поглед нищо не се беше променило. Никой не знаеше, че Вилчур вече не беше всевластен господар в болницата, а зависеше от председателя на застрахователната агенция Тухвиц.

Всъщност и самият Вилчур не чувствуваше тази промяна. От години не отдаваше голямо значение на парите. Някога, когато жена му Беата живееше все още с него, той беше способен да работи по десет-петнадесет часа на денонощие, вярваше, че с разкоша на луксозните леки коли, скъпите кожени палта и бижута може да й даде радост и щастие. Но ето че един ден тя изостави всичко и си отиде, взимайки малката Мариола. Отидоха си и това разсея неговите илюзии. Всички дотогавашни усилия, цялата тежка и ожесточена борба за стандарт му се стори смехотворно недоразумение, безсмислен труд, трагична грешка.

А после дойдоха години съвсем други години. Кой знае дали не трябваше да ги благославя — тези години, прекарани по коловоза на скитничеството, години сред добри хора, когато работата със секира в ръка или с тежък чувал на гърба беше работа за комат насъщен хляб. Загуба на паметта. Да. Години наред не знаеше кой е, какъв е неговият произход, как се казва. А нима загубата на паметта тогава не беше благодеяние? Нима не трябваше да благославя бога за това, че беше го лишил от съзнание за миналото, съзнание за смъртната рана в безумно любещото сърце, нанесена от жената, която той обичаше повече от всичко на света?