Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Докато се сбогуваше с журналистите, професор Добранецки постави едно условие за публикуването на своето интервю, а именно — да бъде отпечатано максимално точно.

— Разбира се, аз нямам и не мога и да имам влияние върху вида и смисъла на коментарите, с които вие, уважаеми господа, ще представите интервюто и случая. Не бих искал все пак, който и да е читател да остане с погрешно впечатление за моето отношение по този въпрос поради изопачаване на казаните от мен думи.

Следобед в пет часа по улиците на Варшава се появиха извънредни издания, които разнесоха новината за смъртта на известния тенор. Чуждите кореспонденти изпратиха дълги телеграми, телефонните линии с Берлин, Виена, Париж дълго време бяха заети.

В града не се говореше за нищо друго. В извънредните издания се даваха единствено голите факти, но самите заглавия вече съдържаха осъждане.

Варшава кипеше. Пред сградата на болницата се беше струпала тълпа от няколко хиляди поклонници на починалия певец. От тоя мравуняк хора от време на време се разнасяха високи провиквания по адрес на професор Вилчур и на лекарите изобщо. За малко не набиха доктор Жука, докато излизаше от болницата, а полицията с усилие успяваше да разпръсква тълпата, за да направи път на колата на бърза помощ, която караше някакъв пациент.

В болницата царуваше погребално настроение. Изглежда, само професор Вилчур продължаваше своята работа като всеки друг ден, сякаш не забелязваше изражението върху лицата на своите подчинени, нито пък тяхната изнервеност, сякаш не знаеше за вълнението в града, като че ли не чуваше шумната тълпа под прозорците.

Тъкмо свършваше вечерната визитация и слизаше на долния етаж, когато докараха новия пациент. Доктор Колски асистираше на професора и искаше да се заеме с него, но Вилчур сам се приближи до лекаря от бърза помощ, за да приеме пациента. Двама санитари се отправиха към приемното отделение с носилката, от която се разнесоха тихи стенания, капки черна кръв отбелязваха пътя.

— Какъв е случаят? — попита професор Вилчур.

Лекарят от бърза помощ обясни: сбиване с ножове, безнадеждно състояние, няколко дълбоки рани в гръдния кош и в корема. Само една спешна операция може да помогне. Точно затова го е докарал тук, защото било най-близо.

— Моля, веднага на операционната маса — каза Вилчур на Колски.

Колски се спря за миг.

— Доктор Ранцевич ли да го оперира?

— Не, аз самият ще се заема с него — отговори Вилчур.

Колски изтича, за да се разпореди, след това проследи как разсъблякоха парцаливия ранен. Беше някакъв скитник с отдавна небръснато лице, сега всъщност насечено от няколко недълбоки, но кървящи рани. Догаряше. Неравното дишане, примесено с дъх на алкохол, почти секна.

Операционната беше готова. Дойде доктор Луця, бяла като платно, със зачервени от продължителен плач очи.

— Вървете си вкъщи — обади се Колски умолително. — Аз ще се погрижа за всичко. А тук дори няма защо да се преглежда. Не зная дали ще успеят да го докарат жив в операционната.

Дойде професор Вилчур. Наведе се над пациента, изправи се, разтри с ръка очи.

— Кой е? Аз познавам този човек. Сигурно съм го виждал някъде.

— От бърза помощ дадоха само името и презимето му — поясни Колски. — Казва се Циприан Йемьол.

— Йемьол? — повтори професорът. — Откъде ли го познавам?

На прага се появи санитар и каза, че всичко е готово. След като свалиха временните превръзки, се оказа, че раните не са нито толкова дълбоки, нито толкова страшни, както ги бе описал лекарят от бърза помощ. Само една от тях беше много опасна. Острието на ножа беше пронизало коремната мускулатура и беше проникнало в стомаха. Белите дробове не бяха засегнати, затова пък значителният кръвоизлив, който беше траял дълго, представляваше истинска опасност.

— Втори труп в продължение на един и същ ден в тая операционна — прошепна на доктор Колски една от сестрите. — Защо професорът сам прави тази операция?

Колски не отговори. В това време професор Вилчур със своите големи и груби ръце зашиваше рана след рана с учудваща сръчност. Но мисълта му продължаваше да работи, като че ли търсеше в паметта си образа на този човек.

— Йемьол — повтаряше си наум. — Циприан Йемьол. Сигурен съм напълно, че го познавам.