Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

В тихата операционна електрическият часовник отмерваше такта на секундите с неизменна точност. Тъкмо когато голямата стрелка доближаваше единадесетата минута, доктор Колски, който следеше пулса на пациента, бързо се обърна към застаналата зад него сестра и нетърпеливо даде знак с ръка.

От думи нямаше нужда.

Сръчните пръсти на сестрата вече напълниха спринцовката и след миг иглата потъна под кожата на пациента. Изминаха две дълги минути и трябваше да се бие втора инжекция.

На осемнадесетата минута професор Вилчур трябваше да прекрати операцията.

Шумът на бързи стъпки изпълни залата. Количката с кислородния апарат. Изкуствено дишане. Отново инжекции.

На двадесет и петата минута пациентът беше мъртъв.

Причината за смъртта не се нуждаеше от каквото и да било изясняване. За всички беше ясно едно: сърцето на оперирания не бе понесло наркозата. Професор Вилчур свали ръкавиците и маската, лицето му застина в някакъв каменен израз. Нямаше в какво да се упреква и все пак смъртен случай в неговата болница по време на операция, при това толкова лека, която правеше самият той, беше удар за него.

В този миг Вилчур все още не си задаваше въпроса какво ще бъде ехото от този трагичен нещастен случай, до какви последствия ще доведе. За него лично беше страшен фактът, че в болницата, която той ръководеше, поради някаква необяснима немарливост, поради нечия грешка или недобросъвестност беше умрял човек, които само преди половин час, усмихнат и изпълнен е доверие, му беше поверил здравето и живота си.

В погледите на колегите и персонала той откри отражение на своите мисли. Безмълвно излезе. В предоперационната сваляше престилката си бавно — сякаш бе смазан от огромна умора.

Когато отиде в кабинета си, завари почти целия висш персонал на болницата: доктор Ранцевич, доцент Бернацки, чийто нервен тик се беше възобновил, Добранецки мълчаливо пушеше цигара, Колски — блед с мрачно лице, Жука, доктор Луця Канска и още няколко души. Владееше дълбоко мълчание. Професор Вилчур се приближи до прозореца и след известно време запита, без да ги гледа:

— Кой от колегите интернисти беше дежурен днес?

След кратката пауза се обади треперливият и тих глас на доктор Канска:

— Аз, господин професоре.

— Вие? — сякаш леко учуден попита Вилчур. — Прегледахте ли го преди операцията.

Сега той се обърна и я погледна с упрек. Именно тя, към която изпитваше най-голяма симпатия, на която вярваше най-много, за която предвиждаше прекрасно бъдеще, тъй като беше млада лекарка, именно тя беше допуснала тази страшна немарливост?…

— Забравихте ли да го прегледате?

Доктор Луця поклати глава.

— Не съм забравила, господин професоре, но когато отидох в стаята му, заварих там професор Добранецки. Г-н професор Добранецки ми нареди да прегледам друг пациент и аз помислих, че той вече е прегледал Донат. Така разбрах, с такова впечатление останах.

Очите на всички присъствуващи се обърнаха към Добранецки, който почервеня и леко сви рамене.

— Вие, колега, прегледахте ли го? — запита Вилчур.

В погледа на Добранецки блесна гняв.

— Аз? От къде на къде. Нали това е задължение на дежурния интернист? — Високомерно вдигнатата глава и изопнатите черти на лицето му изразяваха възмущение.

— Струваше ми се — започна доктор Луця със сълзи в гласа — останах с впечатление…

— И какво от това? — иронично попита Добранецки. — Вие винаги ли си изпълнявате задълженията, задълженията, от които зависи животът на пациента, само тогава, когато нищо не ви се струва, само тогава, когато не оставате с някакво си там впечатление?

Доктор Луця Канска прехапа устни, за да не избухне в плач. В тишината се разнесе възбуденият глас на доктор Колски.

— Срещнах колежката в коридора и тя ми каза, че вие, господин професоре, сте го направили, че вие и Донат лично се познавате.

Добранецки сви вежди.

— Именно, отидох при него като при стар познат, за да си поговорим. Разбира се, аз щях да му прегледам сърцето, ако ми беше дошло наум, че вие, госпожице, ще пренебрегнете своите задължения толкова лекомислено.

По лицето на Луця се стичаха сълзи. Когато заговори, устните й трепереха:

— Не съм пренебрегнала. Бях убедена, че… Не мога да се закълна, но съм почти сигурна, че ми дадохте да разбера, че вие сам ще се заемете, защото аз никога…

Последните думи се размиха и се удавиха в ридание.

— Ако тук има някой виновен — избухна Колски, — във всеки случай това не е госпожица Канска.