Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

„Е, хайде, стига вече — мислеше той мрачно. — Бих могъл да се примиря и дори да се пренеса в някакво по-скромно жилище, ако Нина можеше да преживее това без драми.“

Самият Добранецки страдаше повече от загубата на своето високо обществено положение, което, както на него му се струваше, бе завоювал завинаги по време на отсъствието на Вилчур.

Съвсем скоро — вчера, бе преживял ново унижение. На лекцията му не дойде нито един студент. Той бе избягал от аулата, сякаш от празните стени го гонеха ехидни погледи. Всичко свърши с криза на черния дроб, а после през целия ден имаше шум в ушите, от прекалено големите дози беладона. Не беше далеч от мисълта за самоубийство. За щастие този ден той имаше няколко леки и прости операции, които не изискваха особено съсредоточаване и инвенция, и минаха напълно успешно:

— Унищожи го…

Така беше казала Нина. Той се засмя кратко, с тъжна усмивка. Та как можеше да унищожи Вилчур!… Да дърпа по коридорите на университета студентите за дрехите, за да ги привлече на своите лекции, или да си отмъщава на младите лекари, които предпочитаха да асистират на операциите в клиниката на Вилчур; или пък да му отнема богатите пациенти, защото нали и тук конкуренцията беше безрезултатна, макар и всички да знаеха, че Добранецки взима много по-малко за операциите и — какъв срам! — изпада дотам, че прави отстъпки в цената.

Погледна си часовника. Наближаваше пет. Днес беше приемният ден на Нина. Скоро гостите ще започнат да пристигат. Все по-малко гости. Техният салон ставаше за пациентите им все по-безинтересен. По-многолюдно беше само когато предварително се разчуеше, че ще дойде професор Вилчур.

— Унищожи го — бе казала Нина.

Да се унищожи Вилчур, означаваше да се унищожи славата му, означаваше да се унищожи вярата на пациентите в безпогрешността на неговата диагноза и неговата точна ръка.

Стана и започна да ходи из стаята. Имаше и други начини. Друг начин — мравешки, или по-скоро къртовски, да подрива, бавно да подкопава вярата във Вилчур, като използва слабостите, които допускаше той след периода на амнезия. Но Добранецки се отвращаваше от такива средства за борба. Знаеше, че от знахарската практика Вилчур беше запазил едно особено влечение към разни билки и мехлеми със съмнителни качества. Знаеше обаче, че тези примитивни средства не бяха вредни за болните и не одобряваше поведението на Нина, която използваше всички начини, за да осмее тези знахарски методи, и цялото си обаяние, за да зарази със своя присмех разни млади лекари, които ги посещаваха.

Агитацията против Вилчур, която тя правеше по този начин, все пак даваше някакъв, макар и незначителен резултат. По болниците и клиниките започнаха да се разнасят многобройни анекдоти, в които, когато достигаха до него, Добранецки откриваше злобното остроумие на жена си. Най-младият лекарски кадър с присъщото на възрастта си предубеждение към всичко, което не лъхаше на съвременност, охотно подхващаше този ироничен мотив, та, накърнявайки престижа на признатия авторитет, да издигне своя собствен. Понякога се случваше именно някои от тях да разубеждават категорично пациентите си да канят Вилчур за консулт, но тези случаи бяха редки.

Преди две-три седмици няколко варшавски вестника бяха отпечатали бележки и фейлетончета, в които бе използван анекдотичният материал. Наистина името на Вилчур не се споменаваше, но и така всички ясно можеха да се досетят за кого става дума. Добранецки подозираше също, и не без основание, че Нина е автор на всичко това. Внезапният й интерес към журналистическите среди не можа да убегне от вниманието му.

Цялата акция на Нина будеше у него отвращение. Будеше и тъжната увереност в безсилието на тези съмнителни средства в борбата за съществуване.

— Унищожи го — бе казала тя, — ако държиш на мен…

Добранецки прехапа устни и се спря до прозореца. През голите клони на есенните дървета просветваха наситените бели светлини на лампите, все по-ярки в гъстеещия мрак. Далечният град мърмореше еднообразно и шумно. Наблизо върху мокрия паваж изсвистяха гуми и пред входа на техния малък дворец спря кола.

Първите гости. Трябваше да се преоблече.

За момент професор Вилчур замълча. Очите му бавно оглеждаха претъпканата аула. Цареше пълна тишина. Чувствуваше как в тази аудитория всяка негова дума улучва право в сърцата и как всяко сърце живо откликва.

— Защото лекарското призвание — отново се разнесе гласът му — е плод на огромната, на върховната любов, любовта към ближния, която бог е посял в нашите пресъхнали сърца. Призванието на лекаря — това е вярата в братството, това е най-висшият израз на човешка солидарност. И когато отидете сред хората, за да изпълните своята мисия, помнете преди всичко едно — обичайте.