Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Морал

Професор Йежи Добранецки бавно остави слушалката и без да гледа жена си, каза с привидно спокоен тон:

— В събота имаме общо събрание на Съюза на лекарите.

Нина запита, като не сваляше от него очи:

— И какво искаше пак Бернацки? Защото той се обади, нали?

— Е, дреболии. Някакви организационни комбинации — махна с ръка Добранецки.

Маската на безразличие върху лицето му не беше непроницаема за нея — твърде добре познаваше мъжа си. Нина предусещаше — ето върху главата му отново се стовари някакъв удар, пак го постигна нещастие или най-малкото пак претърпя болезнено поражение и отново се сблъска с неуспеха, който той искаше да скрие от нея.

Ах, този слаб човек, човек, който не умее да се бори, който отстъпва на друг пост след пост и когото все повече изтикват в глуха линия, в сивите редици на второразредните лекари. В този миг почти го мразеше.

— Какво искаше Бернацки? — запита тя натъртено.

Той стана и ходейки из стаята, заговори с разбиране и снизходителен тон:

— Сигурно… Те са прави… Това му се полага… А и аз ще си отпочина… Толкова години бях председател на съюза… Пък и не можем да забравяме, че Вилчур има право на някаква отплата, морална отплата за всичките си нещастия…

Нина се засмя кратко, остро. В нейните големи зелени очи блесна презрителна ирония. Гримасата на устата й, тази красива уста, от чийто образ той не можеше да се избави, дори когато работеше, очерта почти презрителен контур:

— Отплата?… Та той отдавна я получи с лихвите! Ти сигурно си сляп! Отнема ти пост след пост. Изтръгна ти ръководството на болницата, студентите, пациентите, печалбата… Отплата!

Добранецки сви вежди и каза с тон, който не търпеше противоречие:

— Той има право на всичко това. Вилчур е голям лекар, гениален хирург.

— Така, а ти кой си? Когато преди шест години се омъжих за теб, вярвах, че ти самият се смяташ за най-добрия хирург и научно светило.

Добранецки промени тона. Опря се на края на бюрото и започна ласкаво:

— Мила Нина, трябва все пак да разбереш, че има известна градация, съществува някаква йерархия, че човешките стойности и способности имат различни степени… Как можеш да ме упрекваш за това, че съм достатъчно самокритичен, за да преценя, че отстъпвам на Вилчур и че трябва да му отстъпвам по много съображения… А впрочем…

— Впрочем — поде неговата дума тя, — няма за какво повече да говорим. Много добре знаеш какво е мнението ми по тия въпроси. Ако ти липсва амбиция и воля за победа, аз ги имам дори в излишък. Няма да се примиря с ролята на съпруга на някаква си жалка нула. И те предупреждавам — ако се стигне дотам, че в края на краищата бъдеш принуден да практикуваш в някаква си провинциална дупка, аз няма да замина с теб.

— Нина, не преувеличавай!

— О, защото всъщност такъв ще бъде краят. Да не мислиш, че не знам? Сега вече Вилчур поддържа доцент Бернацки. Ще те изтикат до самото дъно! Аз нямам с какво да откупя коженото си палто от кожухаря! Теб това ни най-малко не те засяга, разбира се, но аз няма да търпя. Не съм създадена да бъда жена на някаква си мижитурка. И те предупреждавам…

Не довърши, но в гласа й прекомерно ясно звънна заплаха.

Професор Добранецки тихо каза:

— Не ме обичаш, Нина, никога не си ме обичала…

Тя тръсна глава.

— Лъжеш се. Но само един истински мъж може да бъде обичан. Истински значи борбен, побеждаващ мъж, чиято саможертва за съпругата не познава граници.

— Нина — обади се той с упрек в гласа. — Нима не правя всичко, което е в моите възможности?

— Нищо не правиш. Ние ставаме все по-бедни, все по-малко се съобразяват с нас, изтласкани сме в сянка. А аз не съм създадена да живея в сянка и помни, че съм те предупредила!

Стана и се отправи към вратата. Когато ръката й беше вече на бравата, той извика:

— Нина!

Тя извърна глава. В очите й, които преди миг още пламтяха от гняв, забеляза пронизващ студ. Попита:

— Какво още имаш да казваш?

— Какво искаш от мен?… Как да постъпя?…

— Как?… — пристъпи три крачки към него и каза отчетливо: — Унищожи го! Отстрани го от пътя си. Бъди безогледен като него и ще успееш да запазиш положението си!

Млъкна за миг и добави:

— И мен… Ако държиш на това.

Когато остана сам, тежко се отпусна на креслото и се замисли. Нина никога не хвърляше думите си на вятъра. А той много добре си даваше сметка, че я обича, че без нея животът ще изгуби целия си чар и целия си смисъл. Когато преди шест години поиска ръката й, не можеше да се смята, че моли за нейното благоволение. Наистина той беше доста по-възрастен от нея, но беше в зенита на своя успех, на своята известност, е, да — и на славата си. А и на здравето.