Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Завариха знахаря пред воденицата с чувал брашно на гърба. Тъкмо товареха една от шейните, които по този край наричат „розваленки“.

Той поздрави младите, без да се усмихне, отупа ръцете си и ги покани в пристройката.

— Днес не е студено — рече, — но ей сега ще напаля самовара и горещият чай ще е добре дошъл.

— С удоволствие — викна Лешек. — Тук при вас не се стесняваме. Чувствуваме се у дома си.

— Благодаря за милостта.

— Действително нашата милост не е малка, след като отказахте да ни гостувате в Людвиково, а ние ви посещаваме.

Знахарят не отговори. Извади иззад печката един стар ботуш, надяна кончова му върху тръбата на самовара и започна да раздухва позагасналите вътре въглища, отдолу заизскачаха пепел и искри.

— Вие, господин Антони — обади се отново Лешек, — наистина ни обиждате. И край Людвиково е пълно с болни, нуждаещи се от вашата помощ. А защо да тъгуваме за вас?

Кошиба тъжно се усмихна.

— Шегувате се, господине! За какво съм ви потрябвал…

— Не се ли чувствувате неудобно — престори се на възмутен Лешек. — Да не говорим за мене, но, струва ми се, не можете да отречете, че Мариша е привързана към вас.

— Бог да я възнагради!

— Ами тогава?

— Привързаността си е привързаност, а животът живот. Нов живот, нова привързаност.

— Хубава работа! — извика Лешек. — Виждаш ли, Мариша?… Господин Антони ни дава да разберем, че сме му омръзнали, така че сега търси да се привързва към други.

— Чичо Антони — хвана го под ръка Мариша, — много те моля, така те моля…

Знахарят посегна и я погали по рамото.

— Гълъбчето ми… За тебе съм готов на всичко, но не съм за вас, не съм. Стар съм и тъжен. Само с вида си ще помрачавам щастието ви. Не бива, не. Не бива. Ето, поискате ли някога да ме видите, ще наминете във воденицата… Да не говорим повече за това.

Обърна се към самовара, който бе започнал да шуми.

Лешек разпери ръце.

— Жалко. Защото бях решил в деня, когато се пренесете в новия си дом в Людвиково, да ви подаря комплект хирургически инструменти…

Изчака за ефекта, но знахарят се престори, че не е чул изкушението. Взе чаши от полицата, погледна ги срещу светлината и започна да налива чая.

Когато вече бяха седнали край масата, Мариша каза:

— Днес в църквата съобщиха за годежа ни. След четири седмици ще бъде венчавката.

— Поне за сватбата трябва да дойдете! — настоя Лешек.

— И без мене ще мине. Не съм за пред господата, които ще бъдат там. А пожеланията ми и оттук ще бъдат толкова искрени, колкото и отблизо.

— Не искате да бъдете свидетел на нашата радост, на щастието ни!

— Чичо Антони!

— Защо не — кимна знахарят. — В църквата ще дойда, а за свидетел… Нали от самото начало съм свидетел на всичките ви тревоги и радости. Слава богу, всичко завършва така, както го искахте.

— О, господин Антони, всичко едва сега започва — поправи го Лешек. — Това е началото на нашето голямо щастие, което постигнахме след толкова пречки, с цената на толкова сълзи, тъга и отчаяние… Трудно е да се повярва колко злини трябваше да претърпим…

— Толкова по-добре за вас — каза сериозно знахарят.

— Защо да е по-добре?

— Защото щастието трае, докато човек може да го цени. А хората ценят само онова, което са придобили трудно.

Замислиха се и тримата. Младите — за откриващото се пред тях щастливо бъдеще, а Антони Кошиба за своята самота, в която ще трябва да живее до смъртта си. Той също бе преживял много, много бе изстрадал, но сега нищо не му оставаше. Щеше да бъде богохулство от негова страна, ако съжаляваше, че частицата щастие, което искаше за себе си, притури като малка лепта към голямото им съкровище… Не, не съжаляваше, но на душата му беше тежко, както е тежко на всеки, който не очаква нищо, на нищо не се надява, нищо не желае…

На вратата се почука. Влезе кочияшът с кутия в ръцете.

— Боя се, господарю, че цветята ще замръзнат. Много дълго вече са на студа.

— Добре. Остави ги тук — каза Лешек. — Макар че след малко ще трябва да тръгваме.

— Къде с тези цветя? — полюбопитствува знахарят.

— Ще отидем на гробищата, на гроба на Маришината майка. Искаме и с нея да споделим радостта си и да я помолим за благословия — отговори сериозно Лешек.

— Твоята майка ли, гълъбче?

— Да.

— Хубаво… Много хубаво… Веднъж беше ми споменала, че почивала тук, на радолишките гробища. Да, да… Когато ти, гълъбче, лежеше в тази стая между живота и смъртта, исках да отида на гроба й, да се помоля за изцелението ти… Застъпничеството на една майка и пред хората, и пред бога има най-голяма сила… Тежки часове бяха… Но не знаех къде е гробът й.