Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Рано сутринта стана с готово решение. Излезе, без да закуси, качи се в първото срещнато такси и съобщи адреса на Корчински.

Завари го по халат.

— Здравейте, скъпи професоре — извика адвокатът. — Вчера идвах при вас два пъти, но ми казаха, че не сте добре…

— Да, да… Можем ли да поговорим насаме?

— Разбира се! — адвокатът стана и затвори вратата на кабинета. — Какво има, професоре?

— Как се казва тази госпожица?… Годеницата на Чински?

— Вилчур.

— Мария Йоланта ли?

— Че е Мария, зная със сигурност, но дали има второ име, ей сега ще проверим.

Извади от чекмеджето папка с книжа. Прерови ги и след малко намери.

— Да. Мария Йоланта Вилчур, дъщеря на Рафал и Беата Гонтинска.

Вдигна поглед. Професор Добранецки седеше блед, с притворени очи.

— Господине — каза той сякаш с усилие, — трябва да ви съобщя, че тя е… че тя е… негова дъщеря.

— Чия дъщеря? — учуди се адвокатът.

— Дъщеря на Антони Кошиба.

— Не разбирам, господин професор.

— Кошиба не го ли знае?… И тя ли не знае?…

Корчински го погледна недоверчиво.

— Господин професор — започна, — има някакво недоразумение. Кошиба наистина се е грижил за госпожица Вилчур и тя изпитва към него най-сърдечни чувства, но уверявам ви, не може да се говори за никаква роднинска връзка…

Добранецки поклати глава.

— Аз пък ви уверявам, че те са баща и дъщеря. Антони Кошиба в действителност се казва… Рафал Вилчур.

От плещите му се смъкна товар, дишаше тежко.

— Как така?

Професорът дълго мълча.

— Да — започна да говори сякаш на себе си. — Познах го. Не може да съм сгрешил и не греша. Този знахар е професор Вилчур, който изчезна преди тринайсет години…

Неочаквано се изправи.

— Къде е той, заведете ме при него.

Адвокатът се опасяваше, че Добранецки е изпаднал в някаква нервна криза.

— Седнете, скъпи професоре — каза внимателно, — струва ми се, че тук има някаква грешка.

— Никаква грешка. Това е Вилчур. Вие чували ли сте за един знаменит варшавски хирург с такова име?

— Разбира се. Нали вие ръководите клиника на името на професор Вилчур?

— Да. Преди тринайсет години Вилчур изчезна. Всички мислеха, че се е самоубил… Беше преживял някаква семейна трагедия. Трупът не бе намерен… Бях му асистент, дясната му ръка. След него аз поех катедрата, клиниката… Да… Това е той.

— Изумително! — вече с повече вяра каза Корчински. — Но все пак може би грешите, професоре. От това би следвало, че тринайсет години той се е укривал под чуждо име?… Защо?

— Амнезия. Загубил е паметта си.

— Все пак… невероятно. В продължение на тринайсет години?

— Разбира се.

— Простете ми. Всъщност след като го чувам от вас, не би трябвало да се съмнявам, но дали е възможно от научна гледна точка?

— Напълно. Ретроградна амнезия. В медицината са известни много такива случаи. Липса на памет за миналото… В съзнанието на човека се заличава целият му предишен живот. След световната война са отбелязани стотици подобни случаи.

— Резултат от психическо сътресение ли е?

— Причината е без значение. Амнезия се появява обикновено, след като човек е загубил съзнание за кратко или по-продължително време.

— Неизлечима ли е?

— Има и такива случаи. Все пак, общо взето… Но нека не губим време. Къде е той?

— Кошиба ли?… Замина заедно с Чински. Взеха го с тяхната кола. Но това действително е сензация! Напълно сигурен ли сте?

— Напълно!

— По дяволите! Да го знаех по време на процеса! Щях да сразя прокурора и съдиите! Представяте ли си ефекта?!…

Добранецки не беше настроен да се занимава с тази страна на въпроса.

— Осъзнах го едва по-късно — каза уклончиво. — А сега… Можете ли да ми дадете адреса на семейство Чински?…

— С удоволствие. Възнамерявате да отидете там?

— Естествено.

— И се надявате да излекувате Кошиба или по-скоро Вилчур от болестта?

— Не е необходимо лечение. Достатъчно е да му се припомни кой е. Ако това не помогне… тогава нищо не може да се направи.

— Удивително! Изглежда, все пак си спомня нещо, щом не е забравил медицинските си познания?

— Да. Точно това ми дава надежда — каза Добранецки и стана.

Влакът спря с пухтене на малката гара. Беше ведро слънчево утро. Дебел сняг покриваше покривите, клоните на дърветата се огъваха под тежестта му. Просторът, който се откриваше от перона, изглеждаше някак празничен в своята белота и светлина, сякаш кокетно се усмихваше и примамваше с пухкавата си уютна тишина.