Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Професор Добранецки стоеше, загледан в бялото пространство. Толкова отдавна не беше ходил на село. В първия момент пейзажът му изглеждаше сякаш изкуствен, като прекалено реалистичен декор, предвзет и сладникаво красив. Бяха минали няколко минути, преди да изрови от паметта си някогашните чувства, някогашната връзка с този новооткрит свят, близостта си с него… Бе роден на село, там беше прекарал детството и първите си юношески години.

— Също амнезия — помисли. — Човекът, живеещ в града, забравя този свят. Увлича го болнавият ритъм на кариера, работа, надпревара… Просто забравя за съществуването на ведрината, тишината… на другата земя, където истината гледа човека в очите, а не достига до него по радиото или с черните напечатани букви… Забравяме всичко това…

Зад гърба си чу скриптене на стъпки по снега и глас:

— Сигурно сте за Радолишки?

— Не, за Людвиково. Мога ли да наема кола?

— Защо не? Може. Ако искате, ще прескоча до Павляк, той за миг ще впрегне конете.

— Ще ви бъда благодарен.

Това „за миг“ продължи обаче почти час. А пътуването по неотъпкания път до Людвиково му отне повече от половин час. Когато шейната най-сетне спря пред замъка, беше вече пладне. Привлечена от кучешкия лай, на вратата се появи икономката Михалеша и като прикри очи с ръка заради ослепителния блясък на снега, загледа непознатия.

— Сигурно идвате по работа във фабриката? — попита.

— Не. Бих искал да се видя с господин Чински.

— Тогава заповядайте вътре. Но господарите не са си вкъщи.

— Няма значение. Всъщност искам да се срещна с годеницата на господин Чински, с госпожица Вилчур.

— И нея я няма.

— Няма ли я?

— Не. Те, господине, всички отидоха в Радолишки.

Професор Добранецки се подвоуми.

— А скоро ли ще се върнат?

— Не се знае, господине. Отидоха до църквата да обявят годежа. Свещеникът сигурно няма да ги пусне да си тръгнат. Ще ги задържи за обяд.

— Така ли?… Лошо. А можете ли да ми кажете… Адвокатът Корчински от Вилно ме осведоми, че господа Чински взели със себе си знахаря Антони Кошиба?

— Така е, взеха го. Но той не пожела да остане.

— Не разбирам…

— Точно така, не пожела. Такава хубава къща му приготвиха, ей там, в градината. А той не остана.

— И къде е сега?

— Че къде може да бъде? Върна се във воденицата, при Прокоп Мелник. Казва, че там му било най-добре. Подивял е старецът. Ама пък и аз не ви поканих да влезете, ами ви държа на студа, макар и да не е много студено днеска. Хайде заповядайте вътре…

Добранецки се замисли.

— Не, благодаря ви. Трябва да отида в Радолишки. Имам много малко време и не мога да чакам.

— Както обичате. Ако искате де видите господарите, отбийте се у свещеника.

— Добре. Благодаря ви.

Коларят шибна коня, професорът старателно уви краката си с овчата кожа и шейната потегли.

Изглежда, този ден неуспехът преследваше Добранецки. Когато пристигна в дома на свещеника, научи, че само старите Чински били там, а те всъщност не го интересуваха. Кочияшът го осведоми, че господин Лешек и годеницата му отишли на гробищата, където е погребана нейната майка, а по пътя щели да се отбият във воденицата да се видят със знахаря.

— На едното от тези места ще ги намерите — завърши кочияшът и се обърна към коларя на професора: — А ти, Павляк, познаваш ли пъстрите людвиковски коне?

— Че как иначе…

— Тогава гледай. Младият господар замина с тях. Видиш ли ги, значи и господарят е там.

— Ясно — кимна коларят и цъкна на коня.

До радолишките гробища водеха два пътя. По-близкият, по който винаги се движеха погребалните процесии, минаваше покрай Трите круши. Другият, с около една верста по-дълъг, заобикаляше край воденицата на Прокоп Мелник. Именно този път бе избрал Лешек не само защото беше по-добре утъпкан, но и за да използуват случая да се видят със знахаря.

Дълбоко в себе си Лешек беше огорчен. Не можеше да разбере защо Кошиба отхвърли гостоприемството му в Людвиково, защо не пожела да живее в къщата, за която двамата с Мариша бяха положили толкова грижи. При това знаеше колко силно Мариша обича своя „чичо Антони“ и колко много иска той да бъде близо до нея. И за двамата отказът на знахаря беше неприятна изненада.

Затова сега, след като годежът им бе оповестен, бяха решили още веднъж да го обсипят с молби. Мариша, която познаваше характера на „чичо Антони“, нямаше големи надежди. Лешек обаче, по природа упорит, я уверяваше, че ще успее да го склони да се пренесе.