Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Опечали се, потърка чело и стана. Отиде в нишата и донесе голям букет безсмъртничета.

— Вземете ги. Занесете и тях. Тези цветя не мръзнат, не вехнат. Те са цветята на мъртвите. Сложете ги там от мене.

Мариша го прегърна просълзена.

— Мили ми чичо, мили чичо…

— Защо не дойдете и вие с нас, господин Антони? Сам ще занесете цветята — предложи Лешек.

Знахарят погледна Мариша в очите, позамисли се и кимна.

— Добре, ще дойда. Оттук до гробищата не е далече и като науча къде е гробът й, ще мога понякога да отида бурените да изплевя, цветя да занеса.

Антони знаеше колко мъка причинява на Мариша, като не иска да се настани в Людвиково, и сега искаше да й докаже, че нищо, което й е скъпо, няма да престане да бъде скъпо и за него.

След четвърт час и тримата седяха в шейната. Конете потеглиха в ситен тръс и след малко бяха на завоя, откъдето като на длан се виждаха параклисът и хълмът, на който се намираше така нареченото ново гробище. Всъщност от новото бе останало само името, а годините бяха сложили отпечатък върху съборената ограда, наклонените кръстове и олющената на много места мазилка на параклиса „Свети Станислав Костка“.

Старото гробище край църквата в центъра на града от трийсетина години беше така претъпкано, че нямаше и метър земя без гроб. Затова тук, върху някога голия, а сега гъсто обрасъл с дръвчета хълм, погребваха в алеи покойниците от Радолишки и околните села. Между алеите имаше още място и за гробове, и за дървета. В песъчливата почва дръвчетата трудно растяха.

Пътят заобикаляше гробищата и шейната спря пред вратата. Оттам трябваше да газят неотъпкания бял сняг, който на места стигаше до колене. Беше наваляло много. Затова пък щом прехвърлиха хълма, можеха да вървят без усилие. Бяха се образували малки преспи само край гробовете.

Мариша спря до гроба на майка си, коленичи в снега и започна да се моли. Лешек я последва. Знахарят сне шапка и мълчаливо застана зад тях.

Беше обикновен селски гроб с окичен с изсъхнали венчета малък черен кръст, до половината засипан от снега. Младите свършиха молитвата си. Лешек извади цветята от кутията, а Мариша започна да чисти снега от кръста. Показа се лъскава метална табелка с надпис…

Антони я погледна и прочете:

„Тук почива Беата Гонтинска…“

Той направи крачка напред, протегна ръце…

— Какво ви е, какво ви стана? — извика уплашено Лешек.

— Чичо!…

— Боже! — простена знахарят.

В мозъка му с ужасяваща яснота възкръсна всичко.

Тялото му се тресеше, от гърдите му се изтръгна глух, нечовешки стон. Силите му го напуснаха и той щеше да се строполи на земята, ако Лешек и Мариша не бяха го подхванали здраво под мишниците.

— Какво, какво ти е, чичо? — шепнеше Мариша ужасена.

— Мариоло, дъще моя… дъще моя — каза той с разтреперан глас и избухна в ридания.

Не можеха да удържат тежестта на вдървеното му тяло и внимателно го отпуснаха на земята. Думите му ги изпълниха с недоумение, особено Мариша, която се учуди, че я нарече с името, което някога, и то много рядко, в мигове на нежни ласки произнасяше майка й. Но нямаха време да разсъждават. Антони Кошиба явно бе получил нервна криза. Коленичил в снега, захлупил лице с ръцете си непрестанно хлипаше.

— Трябва да го пренесем в шейната — реши Лешек, — ще изтичам да извикам кочияша, сами няма да се справим.

Вече тръгваше, когато по алеята се зададе професор Добранецки. Неочакваната му поява тук ги изненада, но и зарадва.

— Моите почитания, господин професор — започна Лешек. — Той получи нервна криза. Какво да правим?…

Но Добранецки стоеше неподвижен, загледан в надписа на кръста.

— Трябва да го пренесем в шейната — обади се Мариша.

Добранецки поклати глава.

— Не, оставете вашия баща да се наплаче.

Като видя широко отворените очи на двамата, добави:

— Това е вашият баща, професор Рафал Вилчур… Слава богу, възвърнал си е паметта… Хайде да се отдръпнем малко… Да го оставим да си поплаче.

Поотдалечиха се и Добранецки накратко им разказа всичко.

През това време сълзите бяха пооблекчили знахаря. Надигна се тежко от земята, но не си тръгна. Мариша изтича при него и сгуши лице в рамото му. Тя не виждаше нищо, защото сълзи замъгляваха погледа й, но чуваше топлия му глас:

— Вечен покой й дай, Господи…

Слънцето залязваше, на хоризонта небето сияеше в алено и златисто, а върху снега падаха синкави сенки, първата ласка на ранния зимен здрач.