Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Последните три години му се отразиха фатално и в това отношение. Професионалните и финансовите му неуспехи разклатиха нервната му система. Наистина той криеше от Нина все по-често повтарящите се кризи на черния дроб, но не можеше да скрие последиците от тях. Пълнееше все повече и повече, спеше зле, на подпухналото му лице под очите се отпуснаха зеленикави торбички.

Нина не се и досещаше дори колко тежко преживява своите поражения. Обвиняваше го, че няма амбиция, него, който през целия си живот се ръководеше именно от амбиция и чиято амбиция го беше издигнала на върха.

Упадъкът започна от онзи фатален ден, когато бе намерил, когато той самият бе открил изчезналия професор Рафал Вилчур. Колко добре си спомняше този ден. Мрачната съдебна зала и на подсъдимата скамейка брадат селянин с износени селски дрехи, знахар, селски знахар от далечните погранични краища, когото съдеха за непозволено упражняване на лекарска практика, за операции, които правел с примитивни, ръждясали шлосерски инструменти, за операции, спасили живота на много бедни селяни в едно изостанало село.

Знахар.

Професор Йежи Добранецки пръв и единствен позна в него своя някогашен шеф и учител, професор Рафал Вилчур, след чието изчезване в продължение на петнадесетина години постепенно, но непрекъснато завоюваше и заемаше неговите постове, положението му в науката, в практиката и в живота.

Нима тогава той имаше право да премълчи своето откритие, нима трябваше да осъди Вилчур да продължи да вегетира в мизерия, без да съзнава кой е, как се казва, какви са титлите и произходът му?… Днес професор Добранецки не искаше да размишлява по този въпрос. Знаеше едно: онзи паметен ден преди три години стана проклятието на неговия живот.

Рафал Вилчур лесно се излекува от дългогодишната амнезия. Паметта си възвърна бързо, така както я бе изгубил някога, а заедно с паметта си възвърна всичко, което беше неговият свят преди трагичния нещастен случай. Върна се в своята катедра; след това Добранецки получи друга — второстепенна; Вилчур оглави болницата и университетската хирургична клиника, а фактът, че бяха го открили, нашумя и още повече пришпори неговата слава. Слава, пари, почести.

Ето и днес отново поискаха от Добранецки доброволно да отстъпи поста председател на Съюза на лекарите и да предложи кандидатурата на Вилчур, която без съмнение щеше да бъде приета с акламации. Да, те всички смятаха, че така е напълно нормално. Те, тоест колегите, пациентите, студентите по медицина. За всички тях беше очевидно, че челното място се полага Вилчур. Та нали и той самият, Йежи Добранецки, преди малко бе казал на жена си, че и той признава това.

Но не беше вярно.

Всичко него се бунтуваше против реалната действителност, против необходимостта непрекъснато да се отказва от завоюваните позиции. Колкото повече го натискаха към равнището на неуспеха, толкова по-гъвкаво и по-мощно се надигаше у него гневът, растеше отчаянието, растеше омраза. И затова се страхуваше да разговаря с Нина по този въпрос. Страхуваше се да не би от неговата страстна и невъздържана натура да хвръкне искра, която да взриви наслоените у него пластове бунт.

А те все повече се трупаха. Днес Нина за първи път му каза ясно, безпощадно, че няма с какво да откупи запазеното кожено палто. Наистина тя имаше много и отлично можеше да мине и без него, но въпреки това почувства думите й като плесница. Та нали той се гордееше, че никога нищо не й отказваше, че я отрупваше със скъпи подаръци, че за нея бе купил този малък дворец във Фраскати, че заради нея държеше многобройна прислуга, имаше луксозни коли, за нея даваше великолепни приеми. Може би не само заради нея, може би и заради себе си, но сред това охолство изпитваше най-голямо удоволствие, когато в очите й откриваше онзи познат блясък на гордост — гордост от властта, гордост от първенството, които постът и славата на нейния съпруг й осигуряваха в обществото.

Нина… Да я загуби… За Добранецки това бе немислимо, а знаеше, че ако не стане някакво чудо, катастрофата е неизбежна. От три години доходите му пресъхваха, затова пък никога не можеше да се реши да снижи равнището на своя дом. Ако липсата на пари го караше да се ограничава, ограничаваше своите разходи, стараейки се да скрие от жена си. Работеше все повече и повече, поемаше все повече операции, не изпускаше и дребните хонорари, които му капеха от почти бедни пациенти, често на изплащане дори. В същото време дълговете му растяха, за ипотеката на малкия дворец трябваше да сключи заем, но нямаше с какво да плаща процентите.