Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Миг още остана неподвижен и мълчалив, после се усмихна, леко сведе глава и излезе от аулата със своята бавна гъвкава походка.

След лекция — колко пъти, колко — стотици пъти, беше преминавал по широкия коридор, следван от шумната вълна на врявата, избухнала, след като той излезеше. Днес обаче тази лекция беше необикновена и пред студентите си професор Вилчур бе говорил за необикновени неща. А и самият той беше в необикновено настроение.

През последните седмици до него достигаха все по-странни и все по-болезнени новини. В началото те толкова много го изненадаха, че той не можа да се ориентира. Сториха му се нещо случайно, неразбираемо, почти абсурдно. Не защото го засягаха него лично. Ако подобни неща се говореха за професор Добранецки, доктор Ранцевич, Бернацки или дори за младия Колски, това щеше да го разтърси също толкова силно.

До този ден той не искаше и не можеше да повярва, че кампанията от клевети против него беше организирана акция и идваше от един и същи източник. Не вярваше, та нали нямаше врагове. Не мислеше зло на никого, на никого не беше сторил нищо лошо. През целия си живот беше верен на принципите, с които бе завършил лекцията си днес.

— Това е невъзможно — повтаряше си той, вървейки по светлия коридор.

Едва пред вратата на деканата погледна часовника. Единадесет. За свое учудване в първата стая — на секретариата, Вилчур видя няколко непознати. Станаха, когато той влезе. Секретарят обясни:

— Господата са журналисти, господин професор, и ви молят за интервю.

Вилчур се усмихна.

— Малко ли ви беше досега? Мислех, че след три години най-сетне сте успели вече да задоволите любопитството на вашите читатели. С моята личност и с моята одисея ще ги отегчите.

— Не, господин професоре — обади се един журналист. — Този път става дума за вашия нов пациент.

— За пациент? За кой пациент?

— За Леон Донат.

Вилчур разпери ръце.

— Какво мога да ви кажа… Нищо особено. Доколкото знам, според сведенията на моите колеги от Милано, операцията ще бъде лека и няма опасност от каквито и да било, дори незначителни усложнения.

— Господин професоре, все пак това е операция на гърлото, на гърло, което носи няколко милиона злоти годишно. Е, и Донат е популярен. Вие, господин професоре, разбирате, че днес тази операция е най-интересното събитие не само във Варшава, но и в цяла Европа, пък и в целия свят. Ако пожелаете да ни кажете нещичко — то така или иначе ще си е сензация.

— Е, добре — съгласи се Вилчур. — Аз обаче трябва да отида в болницата и по пътя съм на ваше разположение за всякакви информации.

Голямата черна лимузина на професора чакаше долу. Настаниха се в нея и докато колата се придвижваше по задръстените улици, журналистите усърдно записваха в бележниците си сведенията на Вилчур.

Поради огромното бреме от задължения той едва сега осъзна, че всъщност днес милионите почитатели на великия певец ще вперят очи в неговата болница. Доктор Луця Канска още предишния ден му казваше, че целият полски печат със задоволство отбелязва вестта за становището на Донат, който решил да повери операцията на своето гърло именно на него, на професор Вилчур, тъй като не се доверявал на италианските, американските и немските хирурзи и затова предприел далечното пътуване до Варшава.

Въпреки че от диагнозата и рентгеновите снимки ставаше ясно, че операцията всъщност ще бъде лека и несложна, Вилчур не се учудваше на опасенията на певеца, за когото гласът беше основа на неговото съществуване. А едно малко трепване на ръката на хирурга по време на операцията щеше да го лиши от славата и от колосалните доходи.

След като дойде в клиниката, Вилчур забеляза, че и тук възбудата е голяма. Преди всичко пред главния вход се беше събрала огромна тълпа, която чакаше певецът да дойде. Във фоайето и по коридорите цареше голямо раздвижване. Вилчур се сбогува с журналистите и пътьом към своя кабинет се отби в кабинета на дежурния интернист. Завари сестрата и запита:

— Кой е дежурен днес?

— Доктор Колски, г-н професоре.

Той кимна:

— Добре.

В кабинета си завари професор Добранецки да дискутира с младия Колски. И двамата бяха развълнувани от разговора, но когато Вилчур влезе, те млъкнаха. Поздравиха го мълчаливо, след това Колски с кратки и делови изречения му докладва за състоянието на няколко пациента и приключи:

— Господин професоре, днес трябваше да прегледате инженер Лигнис вие самия. Госпожа Ласковска и господин Жимски също помолиха да ги видите лично. Това е всичко на третия етаж. Нещастникът, който докараха снощи със счупен таз, призори получи вътрешен кръвоизлив и агонизира. Като че ли нищо вече не може да му помогне.