Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Лицето на професор Добранецки се покри с тъмночервени петна. Дръпна се крачка назад и започна да вика:

— А, значи така? Такива методи имаме тук? Виждам, че тук се кове някаква интрига против мен! На мен искате да стоварите вашите простъпки! Може би аз трябва да отговарям за отсъствието на дисциплина в болницата, за безотговорността на някои привилегировани личности от персонала, така ли? Това щеше да е възмутително, ако не беше абсурд, и то толкова явен абсурд. А, не, драги дами и господа! Аз не се страхувам от интригите и лъжата. Не се боя от отговорността, когато аз именно нося отговорност, но сега, когато вие ме принуждавате, нямам намерение да крия повече това, което мисля. Да, ще кажа открито. Години наред ръководех тази болница и тогава подобни инциденти бяха изключени. При мен имаше абсолютна дисциплина, при мен никой не се ползуваше със специално благоволение, при мен всеки беше длъжен да носи цялата отговорност за всички свои задължения, определени точно. Заради това може би ме смятаха за прекалено суров, взискателен, безогледен ръководител, но в замяна по мое време не си играеха с живота на хората. Ето — Донат е жертва на реда, който господствува сега. Този ред уби Донат и, бог ми е свидетел, аз не съм отговорен за това!

Не само изречените думи, но и цялата осанка, погледът и изразът върху лицето на Добранецки, сякаш излъчваха обвинение, обвинение срещу всички събрани.

В тишината се разнесе гласът на професор Вилчур:

— Колега, моля за малко повече спокойствие и да не се раздават присъди. Никой не прави интрига против вас, никой не поставя вашите заслуги под съмнение, никой не стоварва вината върху вас. За всичко, което става в болницата, отговарям аз, аз ще поема отговорността.

— Именно! И аз така мисля.

С вестта, че Донат е починал на операционната маса, в болницата се възцари настроение на потиснатост. Разбира се, тази вест бързо се разнесе из града и за по-малко от час преддверието се изпълни с журналисти и фотографи от различни редакции.

Смъртта на Леон Донат, тенора, който беше на върха на славата си, не можеше да не направи потресаващо впечатление в целия свят. Понеже смъртта бе настъпила при толкова необикновени обстоятелства, този инцидент придобиваше облика на голяма сензация. Писалките на репортьорите работеха сръчно и обобщаваха откъслечните сведения на лекарите, сестрите и санитарите дори. Само професор Вилчур отказваше да приеме когото и да било, заявявайки, че няма какво да каже. Затова пък заместникът му професор Добранецки с готовност даде интервю.

В интервюто той напълно лоялно подчерта своето уважение и признание към професор Вилчур като към отличен хирург и добави, че направената от него операция никога не би могла и нямаше да завърши със смъртен случай, ако не бяха някои недоглеждания в организацията на работата в болницата. Отбеляза между другото и това, че по-рано никога не се е случвало нещо подобно — нито когато болницата е била ръководена от младия тогава професор Вилчур, все още необременен от своите преживявания, нито когато той самият, професор Добранецки, е бил директор.

— Господа, искам добре да разберете — казваше той. — Ръководството на болница от такъв тип изисква огромни усилия, неизчерпаема енергия, непохабена от трагични преживявания гъвкавост. Всеки от нас, лекарите, си дава сметка или най-малкото е длъжен да си дава сметка, че носи голяма отговорност за живота на поверените ни пациенти, че може да изпълнява своята възвишена мисия само тогава, когато е уверен в пълноценността на своите духовни и интелектуални сили, които с годините все пак се изчерпват, дори когато животът протича нормално. Ето защо решително и изцяло съм на страната на професор Вилчур и мисля, че имам право да искам в неговия случай да бъде проявено разбиране. Господа, вашите читатели добре знаят какви тежки преживявания откъснаха професор Вилчур дълги години от нормалния начин на живот. Моля да ми вярвате, че десетина години амнезия, загуба на паметта и вегетиране в страшните условия на мизерия след премеждието не е възможно да не оставят следа върху психиката, умствените способности и волята на човека. Достоен за възхищение е самият факт, че професор Вилчур даде такова великолепно доказателство за сила и жизненост на духа, че след толкова години успя да премине от знахарската практика, от най-примитивните начини на лечение към ръководството на такава голяма болница, в която и най-младият, и най-енергичният човек може да се уплаши от извънредно комплицираните проблеми на организацията, изискваща постоянна бдителност и непрекъснат контрол. Господа, настоятелно ви моля да подчертаете моето голямо уважение към професор Вилчур, който все още е на своя пост на тези години, когато всеки друг лекар, чийто живот е протекъл нормално и спокойно, търси вече отдих.