Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Операцията свърши. Пациентът бе отнесен жив от операционната маса. Искрицата живот, която тлееше в него, можеше както бързо да угасне, така и отново да пламне. Настаниха го на четвъртия етаж — в отделението за пациенти, които се оперират безплатно. Професор Вилчур пък трябваше от операционната да отиде право в канцеларията, където го чакаха полицейският комисар и съдия-следователят.

Под натиска на общественото мнение властите трябваше основно да разследват смъртния случай с Донат. Професор Вилчур беше информиран, че показанията на всички по-важни лица, които имаха значение за случая, са вече в следствените документи, а съдия-следователят му обясни, че тежестта на обвинението пада върху доктор Луця Канска, която впрочем не бе отрекла своята вина по време на разследването. Този факт се потвърждаваше и от показанията на професор Добранецки, той обаче приписваше вината на установилото се в болницата организационно безредие.

Професор Вилчур трябваше да положи големи усилия и да приведе много аргументи, за да ги убеди, че доктор Канска не носи никаква отговорност, че към Добранецки също не може да бъде отправено каквото и да било обвинение. Всичко се дължи на недоразумение и само на недоразумение. Не може да се говори за злонамереност на когото и да било, но недоразумения от този тип наистина не трябва да стават в болницата и Добранецки с право приписва вината за смъртта на Донат на лошата организация.

— Аз пък отговарям за организацията тук — завърши професор Вилчур — и аз съм единственият виновник.

— Разбира се, господин професоре — каза съдия-следователят, слагайки книжата в чантата, — и дума не може да става за някакъв наказателен процес. За всеки случай трябва все пак да сте подготвен за всичко — семейството на покойния Леон Донат или пък застрахователното дружество, в което починалият е бил осигурен, могат да имат сериозни претенции от финансов характер. Съветвам ви, господин професоре, веднага да потърсите мнението на вашия адвокат по тези въпроси.

— Благодаря ви, господин съдия — каза Вилчур.

Когато Вилчур излезе от болницата, беше десет часът. Долу видя Луця, която го чакаше. Видът й го развълнува. Мина му през ума, че тази нещастна девойка, отчаяна и съсипана от събитията, сред които неволно се озова, може да извърши някаква лудост.

Той се усмихна и я хвана под ръка.

— Е, скъпа госпожице, твърдост, повече твърдост. Не трябва толкова да се тревожите. Никой не може да бъде напълно сигурен, че е абсолютно безпогрешен във всичките си постъпки. Станалото станало, трябва да се съжалява за това, трябва отсега нататък да се удвои вниманието, но не бива да се изпада в депресия.

Луця тръсна глава.

— Не, господин професоре. Това не е депресия, а отчаяние при мисълта, че вие, професоре, може наистина да сте убеден, че аз съм нехайна. Всички обстоятелства се струпаха против мен. Толкова бих искала вие да ми позволите да ви обясня…

Вилчур силно стисна ръката й.

— Но скъпа, госпожице Канска…

— Не, не, господин професоре — прекъсна го тя. — Обективно погледнато, заслужавам порицание и знам, че вие не можете от сега нататък да работите с мен. Да се излагате на риска да работя при вас. Готова съм на всичко. Става дума само за едно — вие да ми повярвате, вие да не се съмнявате. Моята вина не е нито нехайство, нито дори лекомислие! Може би само едно предоверяване в добрата воля и лоялността на професор Добранецки… Ще понеса всички последствия. Дори и да ми отнемат правото на практика. Така да бъде! Но повярвайте ми!…

— Но аз вярвам, вярвам, скъпа госпожице — уверяваше я Вилчур. — Можете да бъдете спокойна, никой нищо няма да ви отнеме, ще останете в болницата както преди и моето доверие няма ни най-малко да намалее.

Известно време вървяха мълчаливо и Вилчур се обади с един необикновено суров за него тон:

— Вие сте млада, много млада и затова ще ви простя единственото истинско провинение, което имате. Което извършихте сега. Ще се постарая да забравя, че вие, макар и за миг можахте да се усъмните в добронамереността на професор Добранецки, в добронамереността на който и да е лекар. Лекарят може да се излъже, но на този свят няма лекар, чувате ли, госпожице, няма такъв лекар, който би могъл по каквито и да било причини да стигне дотам, че да изложи пациента на смъртна опасност. Вие като лекарка сте длъжна да разберете. Вие сте длъжна да вярвате в това. От мига, в който престанем да вярваме в това — трябва да не бъдем повече лекари.