Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Щяха да го освободят.

— Тогава защо така упорито се крие? Би могъл да съобщи истинското си име още при първото гледане на делото, а е предпочел да приеме присъдата три години затвор.

Ако професор Добранецки не познаваше толкова добре своя някогашен шеф и учител, би могъл да помисли, че извършено престъпление или убийство е накарало Вилчур да се укрива. Но дори сега би вдигнал рамене, ако някой му подхвърли подобна мисъл.

Не, тук трябва да се крие някаква по-дълбока тайна.

Ясно оживяваха в паметта му онези дни, първите дни след изчезването на професора. Нима мнимото бягство на госпожа Беата с дъщеря й, а после и изчезването на професор Рафал е било предварително замислена комедия?… Но по какви причини?… Бяха оставили богатство, позиции, неговата слава — всичко. Избягаха, но защо?

Рационалният ум на Добранецки не можеше да приеме обяснение, което да не изхожда от логически предпоставки, да не се основава на естествени човешки подбуди.

Сега обаче той нямаше време да разгадава тайни. Всеки момент можеха да произнесат присъдата. Очевидно щеше да бъде оправдателна, но можеше да бъде и наказателна.

— Мой дълг е да уведомя веднага адвоката и да се поднови делото, за да дам показания кого съм разпознал в лицето на знахаря Кошиба.

Добранецки прехапа устни и повтори:

— Да, мой дълг е.

Обаче не се помръдна. Мислите му бързо се гонеха, във въображението му трескаво изплуваха възможните последици.

Преди да вземе решение, трябва трезво и задълбочено да подреди, да пресее, да премисли всичко… Разбира се, и да предвиди последствията. Не обичаше, не можеше да действува сляпо под влиянието на импулси.

— Преди всичко трябва да се овладея — промърмори с тон, който употребяваше, за да успокои нервните си пациенти.

Извади цигара, внимателно я запали. Помисли, че тютюнът е пресъхнал, че днес е изпушил по-малко цигари, отколкото обикновено, и че би трябвало изобщо да се ограничи до двайсет цигари дневно. Тези прости действия и страничните размисли възвърнаха равновесието му, а резултатът дойде веднага: припомни си една много важна подробност, подробност, която до този момент не бе взел под внимание, но която променяше основно ситуацията. По време на процеса знахарят Антони Кошиба му се усмихваше, явно му се усмихваше!

— Той ме гледаше така, сякаш ме познава добре, но не си спомня откъде. Или най-малко не криеше, че се мъчи да сети кой съм!… Какво означава това?

Можеше да означава само едно: професор Вилчур не се страхуваше, че ще го открият, преоблечен като знахар. Професор Вилчур не се страхуваше! В такъв случай защо не прекъсна процеса с простото признание, че е Вилчур? Този въпрос можеше да има само един отговор:

— Самият той не знае кой е…

Това откритие накара професор Добранецки да скочи на крака.

— Амнезия! Загубил е паметта си. Боже! Толкова години се е лутал… Изпаднал е до равнището на прост ратай… Загубил е паметта си…

Професор Добранецки отлично знаеше какво трябва да се направи, за да бъде излекуван този нещастник. Достатъчно беше просто да му кажат кой е, да му напомнят някои подробности, да му покажат някакъв познат предмет.

Разбира се, в резултат на това може да настъпи сериозно психическо сътресение, но и най-силният шок не е опасен.

След няколко часа, след няколко дни Вилчур ще си възвърне напълно съзнанието…

— И тогава?…

Сега пред очите на Добранецки ясно изплуваха поредните неизбежни последици. Първо, известието за трагедията и щастливия и край ще гръмне из цялата страна. Професор Вилчур ще се завърне в столицата. Ще заеме отново вилата си, длъжностите си, водещата си позиция в медицинския свят. Ще се върне още по-прославен, по-боготворен, по-знаменит, защото ще бъде увенчан с ореола на несправедливо преживяната неправда и унижение, с ореола на знахар-чудотворец, който може да бъде гениален хирург и без операционни зали, без цял щаб асистенти, без инструменти…

— Той ще се върне… а тогава какво ще стане с мене?…

И професор Добранецки усети горчив вкус в устата си. Какво ще стане с него?… С него, който толкова години се бе издигал с мъчителен труд към върховете, за да стане пръв, за да изкачи най-високото стъпало?…

Несъмнено всички ще посрещнат с овации неговото откритие. Ще преживее още един триумф. А после?… После по силата на нещата ще бъде изблъскан на заден план, по силата на нещата ще мине в сянката на великия Вилчур… Е, няма да му отнемат катедрата, но под натиска на общественото мнение ще трябва да я отстъпи доброволно. Ръководството на болницата… директорския кабинет… Всички нововъведения, затвърдени с годините… Председателското място в различни дружества и съюзи…