Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— В този случай обаче — обади се председателят — вие определихте повечето от операциите като сложни и опасни.

— Действително. Тъкмо затова, трябва да призная, бях изумен. Този знахар, изглежда, има не само опит, но и феноменална дарба…

Позамисли се и добави:

— … интуиция… Да, хирургическа интуиция, нещо, което се среща много рядко. Лично аз познавах някога само един хирург с толкова сигурна ръка и изключителна интуиция.

— А какво значение има сигурната ръка?

— Сигурната ръка ли?… Преди всичко точност на разрезите.

— Благодаря — каза председателят. — Страните имат ли въпроси?

Прокурорът поклати отрицателно глава, а адвокатът Корчински извика:

— Аз имам. Господин професор, установихте ли у някой от прегледаните от вас пациенти на Кошиба следи от инфекция?

— Не.

— Благодаря. Нямам други въпроси.

Професорът се поклони и седна на първия ред до семейство Чински. Едва сега той за пръв път хвърли поглед към скамейката на подсъдимите. Видя широкоплещест, изнемощял брадат мъж, на вид около шейсетгодишен.

— Значи така изглежда този знахар — помисли си. И щеше да отмести очи, но го изненада странното поведение на обвиняемия.

Антони Кошиба се беше вторачил в него напрегнато и сякаш в несвяст.

На устните му трепна странна усмивка, несигурна и въпросителна.

Ама че чудак — констатира мислено професорът и се обърна.

След време обаче нещо го накара отново да погледне към знахаря. Изражението на измъченото лице не беше променено, а погледът му бе сякаш прикован в професора.

Добранецки нервно се размърда на стола и обърна глава към прокурора, който тъкмо започваше речта си. Говореше с доста монотонен глас и може би това намаляваше силата на аргументите му, изразителността на неговите кратки, делови, безстрастни, но безпогрешно логични изречения.

Прокурорът се съгласи, че ръководена от чувства, първата инстанция е издала присъда, която може да се смята за твърде сурова. Призна, че подсъдимият Кошиба не може да бъде причислен към категорията на шарлатаните. Дори признаваше, че е възможно да се е ръководил от благородни подбуди, упражнявайки знахарството.

— Но ние тук — продължи — не сме представители на милосърдието. Ние сме служители на закона. И не бива да забравяме, че обвиняемият го е нарушавал…

Професор Добранецки се мъчеше да се съсредоточи върху аргументацията на прокурора, но му пречеше едно непоносимо чувство: просто усещаше на гърба си погледа на Кошиба.

— Какво иска от мене? — ядосваше се. — Ако по този начин изразява благодарността си за моите показания…

— … Несъмнено това са смекчаващи вината му обстоятелства — продължаваше обвинителят. — Но ние не можем да пренебрегваме фактите. Кражбата си е кражба. Укриването на открадната вещ…

Не. Невъзможно беше да се съсредоточи. Очите на този човек имаха някакво магнетично въздействие. Добранецки се обърна почти гневно и се изненада: знахарят бе свел глава. Големите му ръце бяха опрени безпомощно на перилата пред него.

Изведнъж в съзнанието на професора изникна едно нелепо предположение:

— Виждал съм някога този човек.

Паметта му заработи усилено. Професорът вярваше на паметта си. Никога не беше му изневерила. И сега, след доста усилия, стигна до извода, че за миг го е заблудила някаква несъществена прилика. Навярно с някакъв отдавнашен пациент.

… Впрочем нямаше време да размишлява повече върху това, понеже току-що бе станал адвокатът Корчински и неговият метален баритон прозвуча наелектризиращо:

— Уважаеми господа съдии! Единствено по силата на сляпата съдба и недоразумението този човек се намира сега в тази зала и е изправен пред този съд. Не тук е неговото място и не това е най-подходящият ареопаг [13] Върховен съд в древна Атина или група авторитетни лица, които решават важен въпрос. Б.пр. за оценка на делата му. В момента Антони Кошиба трябваше да се намира в аулата на нашия университет, да стои изправен пред академичния съвет и да очаква не присъда, а да му връчат диплома на доктор хонорис кауза на медицинския факултет!

— О не, господа съдии, това не са фантазии! Аз не търся ораторски ефекти. В никакъв случай не говоря за нещо невероятно. Но ако все пак днес е невероятно един знахар да получи докторат, единствената причина е, че нашето законодателство е допуснало пропуск. А именно, към еднакво отговорни професии то прилага различни критерии. Уважаеми господа съдии! Не сме съгласни да поверим човешкия живот на лекар, чиито знания и умения не се гарантират от диплома за завършено медицинско образование. Но го поверяваме без колебание на инженер, който строи машини или мостове. А нали титлата инженер, както и свързаните с нея права, може да получи всеки, без да е завършил политехниката, стига с работата си да докаже, че притежава достатъчно знания и умения за тази професия. Трябва ли да изброявам всеизвестни имена на учени, които предават знанията си на хиляди слушатели в полските политехники, а самите те не могат да се похвалят дори със свидетелство за завършено основно образование?