Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— Да. Лоялно трябва да призная, че това в много случаи ме е учудвало.

— Благодаря. Нямам повече въпроси — кимна адвокатът и погледна с усмивка прокурора.

После прочетоха показанията на неколцина свидетели по обвинението от предишния процес, след което започнаха един след друг да се явяват свидетелите, призовани от защитата. Тоест, показания дадоха старият воденичар, неговият син, семейство Чински и накрая бивши пациенти на Антони Кошиба.

Показанията им не се отличаваха много: бях болен, щях остана сакат, той ме спаси, не е споменавал за пари. Някои заявиха, че знахарят им бил дал едно-друго, че в цялата околност бил известен като безкористен. Това потвърди и господин Чински, от когото Кошиба не приел стоте злоти, въпреки че за него тази сума не била малка, а напълно я заслужавал.

Трогателни бяха показанията на Прокоп Мелник, който завърши с думите:

— Господ го прати в къщата ми и се смили над мене, грешния, над семейството ми и съседите. А че е пратен от бога, а не от дявола, знам и от това, че никога не е бягал от работа. От мене можеше всичко да поиска, можеше само да си седи от сутрин до вечер край печката, да яде и да спи. Но той не е такъв. Беше пръв във всяка работа, и в черната, и в тази, дето схватливост иска. Така беше до края, чак до делото. А не е млад човек. Така че молим уважаемия съд да го освободи за прослава на бога и за доброто на хората.

Старецът сведе в нисък поклон побелялата си глава, прокурорът се намръщи, а присъствуващите насочиха очи към обвиняемия.

Антони Кошиба обаче продължаваше да седи все така безучастен, с наведена глава. Не чуваше нито вещите въпроси на прокурора, нито контранастъпленията на защитата, нито показанията на свидетелите. Само за миг го съживи тихият, треперлив глас на Мариша. Тогава вдигна поглед и беззвучно раздвижи устните си, но отново изпадна в апатия.

— Нищо не ми остана — мислеше си, — нищо не ме очаква…

В това време пред съдийската маса застана най-важният свидетел, на чиито показания адвокатът Корчински придаваше най-голямо значение. Пък и не само той, а и съдиите, и публиката напрегнато очакваха появата му. Думата щеше да вземе светилото на науката, чудесният хирург, водещата личност в медицинския свят, persona gratissima [12] Най-важната личност (лат.). Б.пр. , официалният представител на съсловието, председателят и педагогът.

Който не го познаваше лично и не бе го виждал никога, сигурно точно така си и представяше професор Добранецки. Висок, в разцвета на силите си мъж, с малко поналята фигура, с красив орлов профил и високо чело. От всяко негово движение, от всяка нотка на гласа му, от дълбокия му поглед лъхаше самоувереност, която идва единствено от чувството за собствено достойнство, достойнство всепризнато и потвърдено от заеманите в живота позиции.

— Много хора се обърнаха към мене като към хирург — започна той — с молба да проверя здравословното им състояние. По различно време те са имали сериозни увреждания, респективно заболявания, след които са се подложили на оперативна намеса и лечение при селския знахар Кошиба. Консултацията и рентгеновите снимки показаха следното…

Тук професорът започна да изброява имената на свидетелите, които преди малко бяха дали показания, да описва заболяването и опасността от него и да оценява оперативната намеса и резултатите от лечението. Често употребяваше латински названия, медицински термини, професионални изрази.

— В обобщение — завърши той — трябва да констатирам, че във всички споменати случаи операциите са били извършени напълно правилно с едно, без съмнение, задълбочено познаване на анатомията и са спасили болните от смърт или неизлечим недъг.

Председателят кимна.

— А как можете да обясните, господин професор, факта, че един човек без образование може да направи успешно толкова рисковани операции?

— Самият аз си задавам този въпрос — отговори професор Добранецки. — По своето естество хирургията е емпирична наука, основаваща се върху опита и наблюденията на хиляди поколения. Хирургичната намеса води началото си от далечни праисторически времена. На археолозите са известни находки от бронзовата ера, а дори от ранната каменна епоха, които дават основание за извода, че още тогава човек е можел да намества счупени кости, да извършва ампутация на крайници и други. Затова смятам, че сред селското население, запознато с анатомията на домашните животни, могат да се срещнат изключително наблюдателни хора, които започват да оказват помощ на болните и с времето натрупват достатъчно богата практика при по-леки и по-прости случаи.