Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

— В същия момент на масата в стаята му е умирало едно младо момиче, току-що разцъфнал живот потъвал в бездните на смъртта, а той, Антони Кошиба, знаел, усещал, разбирал, че без тези лъскави инструменти не ще може да помогне. Питам аз: как е трябвало да постъпи Антони Кошиба?…

Адвокатът огледа с искрящи очи залата.

— Как е трябвало да постъпи?! — извика. — Как би постъпил всеки от нас на негово място?!… Аз намирам само един отговор: всеки от нас щеше да постъпи като Антони Кошиба, всеки от нас щеше да открадне инструментите! Съвестта на всеки от нас щеше да подскаже, че това е нашият дълг, моралният ни дълг!

Удари с юмрук по масата и млъкна от вълнение.

— В някогашна Австрия — продължи — имало един особен военен орден. С него награждавали за странни постъпки, за неизпълнение на заповед, за нарушаване на дисциплината, за бунт срещу послушанието. Този орден бил едно от най-висшите и най-рядко признаваните, но най-достойните отличия. Ако полските съдилища имаха правото да раздават не само наказания, но и награди, именно такъв орден за неспазване на закона би трябвало да краси гърдите на Антони Кошиба на излизане от тази зала.

— Но понеже такава награда за съжаление не съществува, тогава нека за награда всеки почтен човек да сметне за чест да стисне неговата отрудена и мръсна ръка, най-чистата ръка в света.

Корчински се поклони и седна.

Професор Добранецки с изненада забеляза вълнение в изражението й в сведения поглед на адвоката. Впрочем и той, както и останалите, беше разчувствуван. Един от съдиите често изтриваше със свит пръст ъгъла на устата си. Друг седеше, забил поглед в книжата.

Оправдателната присъда изглеждаше сигурна, особено след като прокурорът се отказа да направи възражение.

— Има право да вземе думата подсъдимият — каза председателят.

Антони Кошиба не помръдна.

— Имате право на последната дума — побутна го по лакътя адвокатът Корчински.

— Аз нямам… какво да кажа. Все ми е едно…

И седна.

Ако в този момент някой бе погледнал професор Добранецки, щеше да се учуди. Професорът пребледня, направи движение сякаш искаше да скочи от стола и отвори уста…

Но никой не го забеляза. Точно тогава всички ставаха, понеже съдиите се оттеглиха на съвещание. След тяхното излизане залата се изпълни от оживени разговори, мнозина се струпаха около Корчински да го поздравят за блестящата му защита. Някои излязоха в коридора, за да запалят цигара.

Професор Добранецки излезе след тях. Когато вадеше табакерата си, ръцете му трепереха. Намери една свободна пейка в най-отдалечения ъгъл и тежко се отпусна.

Да. Беше го познал, сега знаеше със сигурност: знахарят Антони Кошиба някога бе професор Рафал Вилчур.

— Този глас!

О, не можеше да забрави гласа му. Нали години наред беше го слушал. Отначало като студент по медицина, после като асистент и накрая като начинаещ лекар, приютен от великия учен. Как не можа веднага да познае чертите му! Как не можа да ги открие под прошарената брада!

О! Ама че глупав е бил още преди да види Антони Кошиба, когато учуден откриваше следите от операциите на неговите пациенти. Не можеше да разбере как е възможно един селски знахар да извърши гениално такива сложни хирургически операции, пред които самият той, професор Добранецки, би се поколебал!

— Трябваше веднага да позная неговата ръка! Глупак с глупак!

А и други следи можеха да го наведат на тази мисъл. Между прегледаните беше госпожицата, оперирана след счупване на черепната основа. Вярно е, че името й учуди Добранецки: Вилчур, но в бързината не се сети да разпита момичето. Впрочем тази фамилия се срещаше доста често, самият той имаше неколцина пациенти Вилчур, но трябваше да се позамисли. Възрастта на същата Вилчур съвпада с възрастта на дъщерята на професора. Когато изчезна с майка си от Варшава, тя беше на седем години. Да, съвсем очебийно…

— Не може да е случайно! Знахарят Кошиба… и тя…

Професорът хвърли цигарата, без да я запали, и разтърка чело. Беше влажно.

— Значи не е умрял, не е убит!

Укрил се е тук, на изток, преоблечен като селянин, и живее под чуждо име с дъщеря си, но защо не е променил и нейното име?… Защо баща и дъщеря се преструват на чужди?…

Сега си спомни думите на госпожицата по време на прегледа:

— Чичо Антони беше към мене по-всеотдаен и от истински чичо.

Защо е тази комедия?… Пък и баща й! Достатъчно беше да стане и да каже:

— Имам право да оперирам и лекувам. Не съм знахарят Кошиба. Аз съм професор Рафал Вилчур.