Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Да, да влезе в съдебната зала и да заяви, че този знахар е професор Рафал Вилчур, означава да се откаже от собствените си придобивки, от собствените си постижения, от собствените си длъжности. Означава да сложи кръст на кариерата си и доброволно да се откаже от всичко, което толкова бе обикнал…

И още нещо: в написаната от него биография на професор Вилчур имаше един малък откъс, който вече толкова години Добранецки не можеше да забрави, нито да си го прости като недопустима проява на своята суета. Там той бе излъгал при описанието на един случай в университетската клиника, на една смела и сполучлива диагноза, заслугата за която приписа на себе си. Сега отново се изчерви, като си спомни глупавата, ненужна лъжа.

Лъжата, макар и дребна, макар и, общо взето, незначителна, можеше да бъде открита само от един човек: от професор Вилчур.

Можеше да бъде открита… само в случай, че Вилчур си възвърне паметта…

Ръцете и краката на Добранецки се бяха вледенили, а кръвта в слепоочията му рязко пулсираше.

— Как да постъпя?…

Подлост ли ще бъде, ако не каже?… Голяма трагедия ли ще бъде за Вилчур, ако остане в условията, в които живее сега и с които навярно е свикнал?…

— Беше просто случайност, че Корчински ме извика за свидетел! Случайност е, че се съгласих, дявол да го вземе! Ако не бях дошъл… Антони Кошиба до смъртта си щеше да си остане Антони Кошиба и изобщо нямаше да се чувствува неоправдан.

Точно така! Това трябваше да вземе като мерило, като критерий. Ако човек не осъзнава, че го е сполетяла несправедливост, тогава несправедливостта не съществува. Вилчур не си дава сметка какъв е бил някога. Той приема съдбата си като нещо естествено. Няма щастие, ако не го осъзнаваме, няма и нещастие…

В кулоарите се разнесе остро иззвъняване.

— Съдът влиза, моля, станете — стигна до ушите на Добранецки гласът на разсилния на прага на залата.

Не помръдна от мястото си. Вътре се четеше присъдата.

— А какво ще стане, ако го осъдят? — проблесна прорязваща мисъл във възбудения му мозък.

Стисна юмруци.

— Няма да го осъдят, не може да бъде — внушаваше си сам.

След малко в залата се разнесе глъч, шум от размествани столове и възбудени гласове. Вратата се отвори. Публиката се изсипа в коридора.

От израженията на хората не беше трудно да се отгатне, че е била произнесена оправдателна присъда. Добранецки облекчено въздъхна. Струваше му се, че цялата тежест на отговорността се смъкна от плещите му.

Край него минаваха хора, които жестикулираха и шумно разговаряха. Селяни с кафеникави кожуси, лекари, адвокати, мелничарят със сина си, семейство Чински. Най-отзад, в най-голямата група, вървяха знахарят Кошиба със защитника си, младият Чински и годеницата му.

Адвокатът Корчински с цялата група спря пред Добранецки. Развеселен, говореше нещо, благодареше.

Професорът се мъчеше да се усмихва, стискаше им ръцете, но стоеше със сведени очи. Когато ги вдигна за миг, срещна погледа на Антони Кошиба. С големи усилия на волята, се овладя да не извика. Погледът на Кошиба бе неспокоен, настойчив, замаян.

Най-после те отминаха и Добранецки, крайно изтощен, се стовари върху пейката.

Прекара тежка нощ. Не можа да мигне, мяташе се в леглото. Благодарният Корчински му бе запазил най-хубавия апартамент в най-изискания хотел. Беше тихо и удобно. Той обаче не можеше да заспи. Призори, уморен от безсънието, натисна звънеца и нареди да му донесат силен чай и коняк.

След като изпи почти цялата бутилка, усети въздействието й и заспа.

Събуди се късно с главоболие. Донесоха му телеграми от Варшава. В едната асистентът от клиниката напомняше датата на конгреса в Закопане, където професорът утре трябваше да председателствува, другата бе от жена му. Настояваше бързо да се върне.

— Търсиха ви няколко господа — съобщи прислужникът от хотела. — Питаха кога ще можете да ги приемете.

— Никого няма да приема. Не се чувствувам добре. Така им кажете.

— Слушам, господин професор. А на адвоката Корчински?

— На всички.

Стана едва късно вечерта. Трябваше да стегне куфарите и да се върне във Варшава. Но не можеше да си наложи никакво усилие. Няколко часа се влачи безцелно из града, после купи всички вестници и се върна в хотела. Във вестниците намери обширни съобщения за съдебния процес и мотивите на оправдателната присъда.

— Значи всичко е наред — внушаваше си. — Излишна чувствителност. Трябва да се стегна!

Но решението не му помогна много. Когато започна да прибира багажа, отново падна духом и го обхвана такова раздразнение, че пак поръча да донесат в стаята му коняк. Въпреки това прекара почти безсънна нощ.