Тадеуш Доленга-Мостович - Професор Вилчур

Професор Добранецки пребледня и сви вежди.

— Всички сме на негова страна — натъртено каза той.

— Така ли? А и вие ли, господин професоре? — погледна го тя право в очите.

Добранецки не успя да скрие раздразнението си:

— Скъпа ми госпожице, тогава, когато вие все още сте носили униформата на някой пансион, аз издадох биографията на професор Вилчур! Още сте много млада и понякога си позволявате повече, отколкото трябва, да пренебрегвате известни дистанции. Не смятам, че съм длъжен да ви разяснявам това по-подробно.

Доктор Канска се смути: наистина между нея и Добранецки съществуваше дистанцията, която разделя генерала от войника, и само внезапното възмущение я беше накарало да забрави това за миг.

След последните думи Добранецки се обърна към доцент Бернацки и Луця използува момента, за да излезе от кабинета. На втория етаж намери Колски, който тъкмо привършваше някаква превръзка. Тя беше толкова изнервена, че Колски каза:

— Какво се е случило?

Тя поклати глава:

— Не, нищо. Нищо важно. Само че те отново замислят нещо коварно. Исках да поговоря с вас.

— Добре — кимна той. — След пет минути ще бъда свободен. Почакайте ме в моята стая.

В очите му имаше тъга и тревога.

Когато той дойде, Луця седеше до бюрото му и плачеше.

— Колко отвратителен, колко мръсен е този свят.

Колски деликатно хвана пръстите на ръката й и отговори утешително:

— Винаги е бил такъв. Борбата за съществуване не е нито детинска, нито забавна игра в компания, а война, в която зъбите и ноктите са също толкова добро оръжие, колкото е словото. Какво да се прави. Изглежда, така трябва да бъде. Но моля ви, успокойте се, госпожице, успокойте се.

Председателят Тухвиц замислено почукваше с молив по плика с листовете фина хартия, изписани на машина.

— Прочетох изложението ви, господин професоре — казваше той, без да вдигне очи към седналия от другата страна на бюрото му професор Добранецки, — прочетох и съм принуден да ви кажа, че ме поставяте в крайно деликатно положение. Трябва, разбира се, да приема някои ваши аргументи, но също така по правни и по лични съображения не мога да направя нищо.

Добранецки се раздвижи във фотьойла.

— Извинете, но не ви разбрах.

Върху лицето на Тухвиц се изписа гримаса на нетърпение.

— Знаете ли, професоре, аз не познавам всичките тези лекарски проблеми. Аз съм финансист и познавам своите задължения. Ето професор Вилчур беше много fair [24] Лоялен (англ.). — Б.пр. с нас. Постъпи като джентълмен. Разбира се, той можеше да не поеме вината, върху себе си, можеше да я стовари върху интернистката, която не беше прегледала Донат. Разбира се, тогава аз щях да имам право да се опитам да подведа под отговорност и собственика на болницата и съдът сигурно би ми признал това право. Съмнявам се обаче, че в тоя случай бихме получили цялата сума, пък и делото щеше да се влачи с години. Това — първо. Аз му дължа, ако не — благодарност, то поне същото fair отношение.

— Но сигурно не за сметка на живота на бъдещите пациенти — саркастично вметна Добранецки.

— Разбира се. Ако е така, както вие казвате и както сте написали тук, признавам, че професор Вилчур трябва да се оттегли. Но аз не мога да го принудя. Сключил съм договор с него, по силата на който той ще остане директор на болницата, докато сам желае. Това — второ. Има и трето. Знаете ли, аз съм му задължен и от благодарност. Преди много години той лекува майка ми и спаси живота й.

В кабинета се възцари мълчание. Председателят бавно запали лулата си.

— От всичките тези аргументи — обади се Добранецки — само един е съществен: вашият договор с Вилчур. Но и тук виждам изход. Не можете ли да помислите за нещо като пенсия? Мисля, че професор Вилчур би се съгласил на едно такова разрешение на въпроса. След известен натиск, разбира се.

— Но аз не мога да упражнявам никакъв натиск — опъна се председателят.

Добранецки млъкна за миг.

— Щом като дружеството, на което сте председател, е собственик на болницата, вие трябва да държите на реномето на същата тази болница, защото реномето и само реномето е основното за нея. От момента, в който болницата започне да губи репутацията си на най-добра в столицата, ще спадне нейната печалба, а след това и нейната обективна стойност.

— Разбирам много добре — призна председателят, — затова трябва също да ви уверя, че нямаме намерение да я държим в наше владение. Готови сме да я продадем на първия заинтересован, който се яви. Да я продадем с известна загуба дори.