Альберто Моравиа - Чочарка

— Ето, вижте и кажете пак, че съм луда! — изкрещях извън себе си, плашена от кръвта.

В същия миг усетих, че колата изфуча бързо край мен, и като станах, я видях да изчезва зад завоя.

Розета продължаваше да стои подобно на статуя с кутия на глава, с вдигната ръка, за да я поддържа, и със събрани крака. Аз изведнъж изтръпнах да не би от уплахата да е полудяла и като й смъкнах полата, казах:

— Дете мое, защо не говориш, какво ти е? Проговори на майка си…

Тогава съвсем спокойно тя каза:

— Нищо ми няма, мамо! То е нещо съвсем естествено и вече почти спира.

Въздъхнах, защото се бях много уплашила, че от случилото се бе обезумяла, и я запитах поободрена:

— Сега можеш ли да повървиш още малко?

— Да, мамо — отвърна тя и аз, като качих кутията отново на главата си, поех с нея по главното шосе.

Извървяхме още около километър, а мене главата ме болеше много и от време на време едва не загубвах съзнание, причерняваше ми, сякаш слънцето и всичко наоколо изчезваше. Най-после на един завой, забелязахме един хълм, облегнат до високи планини, покрит с храсти. На върха му между храстите се виждаше колиба, подобна на ония в Сант Еуфемия, построена от селяните за заслон на добитъка.

— Не мога повече — казах аз, — сигурно и ти си уморена. Сега ще се качим до колибата, ако има селяни, хора са, ще ни позволят да пренощуваме. Ще останем днес и утре и щом се почувствуваме отпочинали, ще продължим пътя.

Както обикновено тя не каза нищо, но аз бях вече по-спокойна, защото разбрах, че не е луда, а само не беше още на себе си, естествено след онова, което й се беше случило. Но чувствувах, че тя не е вече предишната, не нещо се е променило не само в тялото й, но и в душата й. И аз, макар че й бях майка, нямах право да я запитвам какво мисли и чувствувах, знаех, че ще й докажа всичката си обич само като я оставя на мира.

Поехме по една пътечка, която лъкатушеше сред храстите по посока на колибата, и най-сетне, след дълго изкачване, стигнахме. Както бях предположила, това бе овчарска колиба, построена от сух каменен зид, дървена врата и сламен покрив, който слизаше почти до земята. Оставихме кутиите и се помъчихме да отворим вратата, но тя имаше желязно резе, бе заключена с катинар и самата скована от дебели дъски. Немислимо да я насилим, защото дори мъж не би могъл да стори това. Докато разтърсвахме вратата, чухме тихо блеене, след него друго като от кози, но не силно, както блеят козите, когато ги заключват на тъмно и искат да излязат, а слабо и тъжно.

— Затворили са вътре животните и са избягали… трябва да намерим начин да ги изкараме — казах на Розета.

Като казах това, отидох встрани от колибата и започнах да скубя сламата от покрива. Беше трудно, защото сламата беше сплъстена от дъжда, дима и времето, а освен това всеки свитък беше свързан с лико за подпорните клони. Но като поиздърпах по малко слама оттук-оттам и като поразхлабих свитъците, успях да отмахна няколко свитъка и да направя една доста голяма дупка на височината на зида.

В момента, в който отворих дупката, от нея се показа главата на една шарена коза. Тя качи краката си на зида, погледна ме със златните си очи и изблея.

— Хайде, скачай, хубавице — подканих я аз, но видях, че макар да се опитваше да скочи, тя нямаше сили. Разбрах, че животните бяха изтощени от глад и аз трябваше да ги измъкна навън. Тогава разширих дупката още малко, докато козата стоеше с крака на зида и ме гледаше, като блееше слабо. После я хванах за главата и врата, издърпах я, а тя направи усилие и изскочи навън. След нея се показа и друга и се помъчих да извадя и нея, после трета, четвърта. Накрая не се подаде никаква коза, но от вътре чух още блеене. Разширих пак дупката и скочих вътре. Видях две козлета точно под отвора, но те не можеха да скочат, защото бяха много малки. В единия от ъглите забелязах някаква купчинка. Доближих се. На земята, неподвижна, лежеше просната бяла коза. Едно козленце се беше свило пред нея, подвило краченца под корема си, протегнало вратле и бозаеше от вимето й. Помислих, че козата лежи, за да кърми козлето, но като отидох до нея, разбрах, че е умряла. Разбрах го по отпуснатата й глава, полуотворената й уста и по мухите, накацали в ъглите на устата и очите й. Козата беше умряла от глад, а трите козлета бяха живи, защото са сукали до последния дъх на майката. Взех ги едно по едно и като се подавах през дупката, положих ги вън на земята до зида. Сякаш им беше причерняло от глад, четирите освободени кози вече лакомо късаха и поглъщаха листата на храстите. Козлетата ги настигнаха и много скоро и едните, и другите изчезнаха, пасейки между храстите. Но тяхното блеене се чуваше все по-ясно и по-силно, като че след всяко поглъщане гласовете им се усилваха, сякаш тези нещастни животни искаха да ми кажат с гласа си, че се чувствуват по-добре и ми благодарят, че съм ги спасила от гладна смърт.