Альберто Моравиа - Чочарка

Страданието. Спомних си за Микеле, който не беше с нас в този толкова трепетно очакван момент на завръщането ни и нямаше да бъде никога вече с нас; спомних си за оная вечер в Сант Еуфемия, когато ни беше чел на глас в колибата от Евангелието притчата за Лазар и се беше толкова ядосал на селяните, че не разбират нищо, и беше изкрещял, че всички сме мъртви и очакваме възкресението като Лазар. Тогава тези думи на Микеле ме бяха оставили неуверена, но сега разбрах, че Микеле е бил прав. Сега разбрах, че за известно време сме били мъртви и ние двете с Розета, мъртви за милосърдието, което хората трябва да изпитват към другите и към себе си. Но в последния момент страданието ни беше спасило и така в известен смисъл притчата за Лазар се отнасяше и за нас. Благодарение на страданието ние бяхме най-после излезли от войната, затворила ни в своя гроб на безразличие и злоба, и бяхме поели отново пътя на нашия живот. Той може би беше нещо дребно, изпълнен с невежество и грешки, но все пак бе единственият, който трябваше да живеем, както без съмнение би ни казал Микеле, ако беше с нас.