Альберто Моравиа - Чочарка

— Например преди известно време четиримата. — Розета, Клориндо, аз и брат ми — бяхме в Неапол като приятели, без ревности и усложнения. И макар че между нас беше Розета, а тя се харесваше на всички ни, ние тримата си останахме приятели и се забавлявахме четиримата. Кажи, Розета, нали се забавлявахме?

Сега вече аз треперех цялата като лист, защото разбрах, че Розета не само е била любовница на Клориндо, което вече беше лошо, но че с нея се е забавлявала цялата банда мъже. Може би тя е била любовница не само на Клориндо, а и на Розарио, и на другия син на Кончета, а може би и на някой неаполитански престъпник — от ония, които живеят на гърба на жените си и ги разменят, като че са стока. Помислих си, че е станала вече парцал, с който мъжете можеха да правят каквото си искат, защото, когато мароканците я бяха изнасилили, волята й се бе пречупила и едновременно с това нещо непознато за нея до момента беше влязло в кръвта й като огън и я изгаряш, карайки я да желае всички мъже, които срещаше, да се отнасят с нея по същия начин, както се бяха отнесли мароканците. Между това, тъй като вечерята привърши, Розарио стана и като си разпущаше колана, каза:

— Е, сега ще отида да направя една малка обиколка с камиона. Розета, искаш ли да дойдеш с мен?

Видях Розета да отговаря утвърдително, тя остави кърпата за ядене на масата, стана, а на лицето й се появи същата онази алчност и унесеност, която бях виждала първата вечер на светлината на свещта, когато беше избягала с Клориндо.

Нещо отвътре ме тласна да кажа:

— Не, ти няма да мръднеш, ще стоиш тук!

Настъпи миг мълчание. Розарио ме погледна с престорена почуда, сякаш искаше да каже: „Но какво става? Светът ли се е преобърнал?“ После, като се обърна към Розета, заповяда:

— И тъй, да вървим! Хайде, побързай!

Тогава вече не със заповеден, а с умоляващ тон казах:

— Недей ходи, Розета!

Тя беше вече станала и отвърна:

— Мамо, ще се видим по-късно.

И без да се обръща, настигна Розарио, който се бе отдалечил вече, сигурен в себе си; мушна ръката си под ръката му и двамата изчезнаха между портокаловите дървета. Така тя се подчини на Розарио по същия начин, по който се беше подчинявала преди на Клориндо. Сега той щеше да я заведе на ливада да се любят, а аз не можех да сторя нищо.

Кончета извика:

— То се знае, майката има право да забрани на дъщеря си всичко. И още как! Но и дъщерята има право да ходи с мъжа, който й харесва, защо пък не? А майките никога не се разбират с мъжете, които харесват дъщерите им, но все едно, младите имат право, а ние, майките, трябва да ги разбираме и да им прощаваме, да прощаваме и да разбираме.

Аз не казах нищо, а стоях с наведена глава, като повехнало цвете, с чело, потопено в светлината на ацетиленовата лампа, около която кръжаха и бръмчаха мушици и от време на време падаха на земята, опърлени от пламъка. И си мислех, че моята клета Розета приличаше досущ на тия мушици, пламъкът на войната я беше изгорил и та бе мъртва, мъртва поне за мене.

Този нощ Розета се върна много късно и аз не съм я усетила кога се е прибрала. Но преди да заспя, мислих дълго за нея и за това, което й се беше случило, за това, каква беше станала. И после, необяснимо, но мисълта ми се насочи към Микеле и докато заспя, мислих само за него. Нямах смелост да посетя родителите му, за да им кажа колко много страдам за смъртта на сина им, който за мен беше също като роден син, като излязъл от собствената ми плът. Но през всичкото време неговата жестока и горчива смърт стоеше като забит в сърцето ми трън. Мислех си, че това е то войната, както казваше Кончета, и в нея загиват най-добрите, защото са най-смелите, най-пожертвователните, най-честните. Някои биват убити като клетия Микеле, някои остават осакатени за цял живот като моята Розета. А най-лошите, страхливците, безверниците, хората без гордост и чест, крадците и убийците, егоистите и интересчиите, те се спасяват и в живота им провървява, стават още по-дръзки и по-престъпни, отколкото са били преди това.

Мислех си още, че ако Микеле не беше умрял, може би щеше да ми даде някой разумен съвет и аз нямаше да замина от Фонди за моето село, нямаше да срещнем мароканците и Розета сега щеше да си бъде добра и невинна като ангел. Казвах си, че бе просто нещастие, дето той умря, защото за нас двете той беше баща, съпруг, брат и син и макар че бе добър като светец, когато трябваше, умееше да бъде твърд и безмилостен с престъпници от рода на Розарио и Клориндо. Той притежаваше сила, която липсваше на мен, защото беше не само добър, но и учен, знаеше толкова много неща и съдеше отвисоко за събитията на живота, а не съвсем простоват като мене, бедната. Аз едва умеех да чета и пиша и бях живяла само за магазина и къщата си, без да зная нищо, нищо.