Альберто Моравиа - Чочарка

Изведнъж, не знам как, ме обзе такова отчаяние и такъв яд и си казах, че не искам да живея повече в свят като тоя, в който добрите мъже и честните жени не знаят нищо, а престъпниците са господари. И помислих, че за мен животът вече няма смисъл, щом Розета стигна до това падение, е че дори в Рим с апартамента и магазина аз вече нямаше да бъда същата и нямаше да обичам живота. Така изведнъж помислих, че искам да умра, скочих от леглото, с треперещи от нетърпение ръце запалих свещта, отидох в дъното на стаята да взема едно въже, окачено на пирон, което служеше на Кончета да простира прането. В ъгъла на бараката имаше сламен стол, качих се на него, бях решила да вържа въжето на гредата, да го надяна на врата си, после да ритна стола и да се оставя да увисна и да свърша веднъж за винаги. Но тъкмо търсех къде да вържа въжето, счу ми се, че зад гърба ми вратата се отваря полека. Обърнах се и видях, Микеле стои на прага. Видях го такъв, какъвто беше последния път, когато нацистите го отведоха — с един крачол на панталона по-къс, другият по-дълъг. Носеше очила както винаги и за да ме види по-добре, наведе чело и ме погледна над очилата, както правеше, когато бе жив. И виждайки, че съм се качила на стола с въже в ръка, направи движение, с което като че искаше да каже: „Не, недей прави това. Това не бива да правиш!“ Запитах го защо не бива да го правя, а той отвори уста и каза нещо, което не чух, после продължи да говори, а аз се мъчех да го чуя, но не чувах нищо, така както се случва да се мъчиш да чуеш някого, който ти говори зад прозорец, и го виждаш, че мърда устните си, но стъклото пречи да го чуеш. Тогава извиках: „Говори по-високо, не те разбирам!“ В същия миг се събудих, плувнала в пот в леглото си. Едва тогава разбрах, че съм сънувала. Опитът за самоубийство, намесата на Микеле, думите, които не бях чула, всичко беше сън. Отново ми само мъчителното, остро и горчиво желание, че не съм чула какво ми казва Микеле, и дълго се обръщах в леглото, питайки се какво е искал да каже. Мислех си, че сигурно ми беше казвал защо не трябва да се убивам, защо си струва да продължа да живея и защо животът при всички обстоятелства е по-добър, отколкото смъртта.

Да, той сигурно ми бе обяснил накратко смисъла на живота, който на нас, живите, убягва, но за мъртвите трябва да е съвсем ясен. А за мое нещастие не бях разбрала какво той казва, макар че сънят ми беше нещо като чудо, а чудесата са чудеса именно защото при тях всичко може да се случи, дори най-невероятните и най-редки неща. Наистина чудото се беше случило, но само наполовина. Микеле ми се беше явил и ми беше забранил да се самоубивам, но аз, разбира се, по моя вина, не бях достойна, не успях да разбера защо не трябва да го правя. Така аз трябваше да продължа да живея, но както преди, никога няма да узная защо животът беше за предпочитане пред смъртта.

И така, настъпи дългоочакваният ден на завръщането ни в Рим, но колко различен беше той от този, който си бях представяла в мечтите си за освобождението през време на деветте месеца, които бях прекарала в Сант Еуфемия. Тогава бях мечтала за едно весело завръщане с някой военен камион, с ония едри руси младежи — англичани или американци, доволни така, както би постъпила Кончета, според нейната разбиране, че „войната си е война“. Бях задигнала парите на мъртвеца, заради тях се боях да не би да е още жив, но като разбрах, че наистина е мъртъв, пожелах да покрия престъпния си страх с милосърдна постъпка, която впрочем не ми струваше нищо. Бързо, докато човекът от камиона крещеше"Бъди спокойна, мъртъв е, няма какво повече да се направи", наведох се и прекръстих Розарио на гърдите там, където черното му палто беше потъмняло от широко кърваво петно. При това движение почувствувах, че пръстите ми се докосват до плата на палтото, там, където беше мокро от кръв. После, като тичахме заедно с Розета към камиона, погледнах крадешком пръстите си, с които бях прекръстила Розарио, и видях, че са изцапани с прясна кръв. При вида на тази кръв изпитах внезапно угризение, почти отвращение от самата мен, че тъй лицемерно бях прекръстила човека, когото току-що бях ограбила, и пожелах Розета да не е забелязала. Като избърсвах обаче пръстите си в полата, видях, че тя ме гледа, и разбрах, че е видяла всичко. Качихме се до шофьора и камионът потегли.

Човекът караше, превит на кормилото, като го държеше с двете си ръце, като че се беше вкопчил в него. Очите му бяха опулени, по бледото му лице беше изписана силна уплаха, аз пък бях загрижена за пакета с парите, който беше в пазвата ми, а Розета гледаше пред себе си с неподвижно и безизразно лице, в което бе невъзможно да се съзре каквото и за било чувство. Мина ми през ума, че и тримата, всеки поради собствени причини, не показахме капка милост към Розарио, убит като куче и след това изоставен на пътя. Мъжът, ужасен, дори не слезе, за да види дали Розарио е жив или мъртъв, аз бях загрижена най-вече от мисълта да се уверя, че наистина е мъртъв, и то заради парите, които му бях задигнала, а Розета се беше задоволила да го изтегли за единия крак към канавката, като че беше някоя воняща и гнусна мърша.И така, несъществуваше нито милост, нито вълнение, нито човешко състрадание — един човек умираше, а другите пет пари не даваха, всеки поради лични причини. С една дума, това беше войната, както казваше Кончета, и тази война — сега вече се боях, щеше да