Альберто Моравиа - Чочарка

Казвам истината, при този отговор кръвта ми нахлу в главата и след всичко — аз съм чочарка, а ние чочарките имаме гореща кръв и можем да намушкаме човека с нож като нищо, — без да си давам сметка какво върша, скочих от леглото, хвърлих се отгоре й, улових я за врата, тръшнах я на дюшека и започнах да я налагам с плесници. Тя се мъчеше да се пази с ръка, а аз биех и крещях:

— Аз обаче ще те убия… ти искаш да бъдеш курва, но преди това аз ще те убия…

Тя продължаваше да се брани с ръце, както можеше, но не протестираше, нито отвръщаше по някакъв начин и така аз я бих, докато останах без дъх, и тогава я пуснах. Тя не помръдна, а остана както си беше, с лице, забито във възглавницата, и не можех да разбера дали плаче, или мисли, или какво прави въобще. Аз я наблюдавах много зорко, седнала в моето легло, все още задъхана, и чувствувах неописуемо отчаяние, защото разбрах, че можех да я убия, но от това нямаше да има полза, защото бях вече безсилна, нямах върху нея никаква власт, тя ми се беше изплъзнала. Накрая казах яростно:

— Сега обаче ще си поговорим с оня негодник Клориндо. Искам да видя какво точно ще ми отговори той, като ме гледа в очите.

При тези думи тя стана, видях, че очите й са сухи и лицето както винаги безчувствено и безразлично, и каза спокойно:

— Клориндо ти вече няма да го видиш, защото се върна при семейството си. Нямаше повече работа във Фонди. Върна се във Фрозиноне, тази вечер се сбогувахме и дори аз вече няма да го видя, защото бащата на жена му го заплашил, че ще си прибере дъщерята, а тъй като парите били на жена му, той трябваше да се подчини.

Още един път останах без дъх, защото не очаквах пак подобно нещо. Най-вече не очаквах, че тя ще ми съобщи, че е оставила Клориндо, с такова безразличие, сякаш това не я засягаше. След всичко той беше първият мъж в нейния живот и аз дълбоко в себе си се бях надявала, че те наистина ще се оженят. А то не било истина, те бяха живели, както мъж живее с проститутка, на която заплаща за любовта и след това няма какво повече да й каже, а я изоставя без съжаление, като чужда, като че никога не я е виждал и познавал. Изобщо Розета беше действително променено, не можех да не си повторя за лишен път, но свикнала да я смятам моята някогашна Розета, аз никога нямаше да разбера, никога, до каква степен тя се е променила.

И учудена запитах:

— Значи, ти му беше любовница, сега той те изостави и си отиде и това нещо ми го съобщаваш така?

— А как да ти го съобщя?

Аз направих гневно движение, а тя се мръдна уплашено, сякаш се страхуваше да не започна пак да я бия, и от това сърцето ми се сви, защото никоя майка не иска детето й да се страхува от нея, а да я обича.

— Бъди спокойна — казах й, — повече не ще те докосна… само сърцето ми плаче, като те гледам докъде си стигнала.

Тя не каза нищо и продължи да се облича. Тогава изведнъж с отчаяние извиках:

— А сега кой ще ни заведе в Рим? Клориндо казваше, че ще ни откара, когато съюзниците освободят града, но Клориндо го няма и кой ще ни заведе там? Утре, каквото и да стане, аз искам да се върна, пък дори да трябва да вървим пеша.

Тя ми отговори спокойно:

— В Рим не ще може да се отиде още няколко дни. Във всеки случай единият или другият син на Кончета ще ни закара в скоро време. Те ще се върнат тук утре вечер, отидоха да изпратят Клориндо до Фрозиноне, тъй като сега сдружението им се разтури и те си взеха камиона от Клориндо. Бъди спокойна, ще се върнем в Рим.

И тази новина не ми хареса. Синовете на Кончета до момента не се бяха мяркали, защото, доколкото разбрах, били заети с търговията на черна борса в Неапол. Но аз си ги спомнях с още по-голямо отвръщение от Клориндо, ако това беше възможно, и идеята да отпътувам с тях до Рим никак не ми ке понрави.

— Слушай — й казах, — ти вече не даваш пукната пара за нищо, така ли е?

Тя ме погледна и попита:

— Мамо, защо се мъчиш толкова много? — В гласа й нещо напомняше за предишната й обич към мен и аз развълнувано отговорих:

— Злато мое, защото имам чувството, че си се променила, че си станала безчувствена към всичко, дори към мен.

А тя:

— Изменила съм се, не отричам, но за теб съм винаги предишната.

Така тя признаваше, че се е променила, но същевременно ме уверяваше, че ме обича както в миналото. Като не знаех и аз самата дали да страдам от това, или да се утеша, млъкнах и тъй разговорът ни свърши.

На следния ден, както ми беше съобщила Розета, пристигна камионът от Фрозиноне, но само с единия син на Кончета — Розарио, другият продължил за своя сметка към Неапол. От двамата, и двамата противни, както казах, Розарио беше отгоре на това този, който ме отблъскваше повече. Не много висок на ръст, дебел, набит, с грубо, квадратно тъмно лице, с ниско чело и коси, които растяха посред челото, с къс нос и изпъкнала долна челюст, той беше точно от ония хора, които в Рим наричат „бурино“, което означава дебелак, недодялан селяк и при това нито добър, нито умен. На обед същия ден, в който пристигна, той, който не говореше никога, стана почти словохотлив. Каза на Розета: