Альберто Моравиа - Чочарка

— Розета!

Тя повдигна мигновенно очи към мен и после бавно, проточено, като без желание се обади:

— Да, мамо.

Казах й:

— Къде беше? Три дни съм се тревожила за теб. Защо не ме предупреди? Къде беше?

Като ме гледаше, тя отвърна:

— Придружих Клориндо и се върнах.

Сега вече седнах в леглото и продължих:

— Но, Розета, какво стана с тебе? Ти не си вече същата Розета!

Тя каза тихо:

— И все пак съм си същата. Защо да не бъда същата?

А аз загрижено:

— Но, дете мое, Клориндо кой го познава? Какво общо имаш с него?

На този въпрос тя не отговори, седеше на леглото със сведени очи, но заради нея говореше вече голото й тяло, покрито само с елечето и колана за жартиери, толкова различно от онова тяло, което беше преди. Тогава изгубих търпение, станах от леглото, хванах я за раменете и я разтърсих, крещейки:

— Ти искаш да ме умориш ли с това твое мълчание? Зная защо не желаеш да ми отговориш, как смяташ, че не знам ли? Не искаш да ми отговориш, защото си се държала като уличница и сега си любовница на Клориндо, не искаш да кажеш нищо, защото не те интересува майка ти и желаеш да продължаваш да си уличница.

Тя мълчеше, докато аз продължавах да я разтърсвам, и тогава, загубила ума си, изкрещях:

— Поне това трябва да го махнеш… — И посегнах да й свлека колана за жартиери. И този път тя не се помръдна, нито протестира, а продължи да си стои кротко, с наведена глава, почти свита до мен. Задържах колана, но той не се махаше, защото беше здрав, тогава я блъснах на леглото, тя падна на очи върху завивката и аз й ударих два плесника по задника, после се хвърлих в леглото си задъхана, като извиках:

— Не си ли даваш сметка на какво си се превърнала? Как може да не разбереш?

Очаквах, кой знае защо, че тя ще протестира, но тя стана от леглото си и изглеждаше загрижена само за чорапите си, които аз, като се опитвах да издърпам, колана й, бях разпрала. Действително на единия от чорапите се бяха пуснали бримки отгоре до под коляното и тя намокри пръста си с плюнка и като се наведе, навлажни бримката, за да не се проточва повече.

После с разсъдлив тон каза:

— Защо не спиш, мамо? Знаеш ли, че е много късно?

И разбрах, че не мога нищо да направя, хвърлих се в леглото и се изтегнах с гръб към нея. Чух я да се движи още, можех да виждам само сянката й, която светлината на свещта хвърляше на насрещната стена, но не се обърнах. Най-после тя духна свещта. Чух леглото й да скърца, защото тя се изтягаше и заемаше най-удобното положение за сън.

Сега ми се искаше да й кажа толкова много неща, които на светло и като я гледах, не бях способна да изрека, такъв гняв събуждаше у мен промененият й вид. Бих искала да й кажа, че я разбирам, защото след всичко случило се мароканците, тя не е вече същата, сега искаше да има мъж, за да се чувствува жена и да заличи по този начин спомена за онова, което й бяха сторили, че я разбирах, че след като беше претърпяла насилието пред очите на Богородица, без тя да стори нещо, за да попречи на това насилие, сега вече нищо не я интересува, дори и вярата. Исках да й кажа всички тези неща и дори да я взема в прегръдките си, да я целувам и милвам, да плача с нея. Но в същото време чувствувах, че не съм вече в състояние да й говоря и да бъда откровено с нея, защото тя беше променена и променяйки се, беше променила и мен и между нас двете всичко беше променено. С други думи, след като се наканих няколко пъти да стана, да се изтегна в нейното легло, до нея, да я прегърна, аз се отказвах и накрая съм заспала.

Следния ден и всички следващи дни беше все същата песен. Розета почти не говореше с мен, но не като човек, който е обиден, а по-скоро като човек, който няма какво да каже. Клориндо беше все с нея и не се срамуваше да я пипа пред очите ми, като я прегръщаше през кръста или я милваше по лицето и другаде, а Розета се оставяше с израз на самодоволство, на покорство и като че дори на признателност. А Кончета през всичкото време пляскаше с ръце, възклицавайки, че били прекрасна двойка. А аз се топях и в себе си чувствувах голямо отчаяние, но не можех нито да кажа, нито да сторя нещо, просто не бях способна за това.

Един ден се опитах да й напомня за годеника й, който беше в Югославия, и знаете ли какво ми отговори тя?

— О, сигурно и той си е намерил някоя славянка. И после, аз не мога да го чакам цял живот!

При това Розета вече твърде малко се застояваше в червената къщичка. Почти през цялото време Клориндо я водеше с камиона си, който, тъй да се каже, беше станал техен дом, и трябваше да я видите как му се подчиняваше и тичаше подире му. Достатъчно бе Клориндо да се покаже на поляната и да я повика, тя моментално оставяше всичко и тичаше. А той не я викаше с глас, а с изсвирване, както постъпват с кучетата, а на нея, както изглежда, й се нравише да я третират като куче. От далеч личеше, че той я държи чрез това, което тя дотогава не бе опитвала, което беше ново за нея и от което не можеше вече да се лиши, тъй като пияницата не може да се лиши от вино или пушачът от цигари. Да, сега на нея й се услаждаше това, което мароканците й бяха наложили със сила; и може би това бе най-тъжното в нейната промяна, с което аз не можех да се примиря, че в нея протестът срещу насилието, което я бе озлочестило, се изразяваше в приемане и търсене на това насилие, а не в отблъскване и отказване на него.