Альберто Моравиа - Чочарка

Дълго време я наблюдавах от скалата, а тя, като се изтри добре с все същото, почти животинско безсрамие, пое нагоре по потока, след което се покатери отново към пътя. Като го прекоси, аз станах от скалата и се върнах в колибата. Не исках да мисли, че съм я следяла. И наистина след няколко минути тя пристигна с лице не толкова успокоено, колкото лишено от всякакъв израз и аз, като се престорих, че съм гладна, макар че не бях, казах:

— Огладнях, искаш ли да хапнем?

С безизразен и безразличен глас тя отвърна:

— Ако искаш.

И така двете седнахме пред колибата на едни камъни, аз отворих няколко от ония сардели и отново бях някакси наясно, скръбно изненадана, като видях, че тя яде с апетит, дори лакомо. И този път естествено не се бях надявала, че няма да яде, напротив, но въпреки това, като я видях как стръвно се нахвърли на яденето, изненадах се, защото смятах, че след всичко, което й се беше случило, яденето щеше да я отвращава. Не знаех какво да кажа, стоях като изглупяла и я гледах как бързо граби с пръсти парчета консервирано месо от отворените кутии и ги слага в устата си, после ги сдъвква яростно с широко отворени очи. Накрая й казах:

— Мое златно дете, не бива да мислиш за това, което ти се случи в църквата, не бива никога вече да мислиш и ще видиш…

Но тя ме прекъсна сухо:

— Ако искаш да не мисля, престани най-напред ти да ми говориш за това!

Стана ми неудобно, защото гласът й беше нов: раздразнен и едновременно сух и безчувствен.

Там горе прекарахме четири дни и четири нощи, вършейки все едни и същи неща, т. е. през нощта спяхме в колибата, в която влизахме през дупката на покрива, сутрин ставахме рано, ядяхме консерви, получени от английския майор, утолявахме жаждата си на потока, почти без да си проговаряме или само когато беше наистина необходимо. През целия ден се разхождахме безцелно между храстите, понякога спяхме и следобед на земята, под някое дърва.

Козите, след като пасяха целия ден, се връщаха сами в колибата, ние им помагахме да скочат вътре и спяха заедно с нас, свити една до друга в единия ъгъл заедно с козлетата, които започнаха отново да сучат ту от една, ту от друга коза, вече напълно забравили умрялата си майка.

Розета беше все със същото настроение на безразличие, чувствувах я далечна и както пожела, аз вече не й заговорих за онова, което се беше случило в църквата, Мъката, която изпитвах, си остана у мен забита като трън и болката ми не ще престане никога, защото никога вече не ще намеря начин да я изкажа. Нещо повече, що се отнася до тия четири дни, не зная защо, но съм сигурна, че Розета промени характера си именно тогава, било, като е размисля за своя сметка и по своему за онова, което се бе случило, било, променяйки се мимо волята си, несъзнателно, по силата на претърпяната обида, и стана съвършено друг човек от това, което беше дотогава. Тук искам да отбележа, че отначало и аз се изненадах от нейната цялостна и коренна промяна — като от бяло на черно, но впоследстие, размисляйки върху случая, ми се стори, че според нейния характер това не може да бъде другояче. Вече споменах, че по природа тя бе склонна към едно удивително съвършенство, поради което, ако беше нещо, тя бе това нещо издъно и изцяло, без несигурности и колебания, така че дотогава и аз бях почти убедена, че имам дъщеря като светица. Това съвършенство на светица се дължеше, както вече казах, най-вече на нейната житейска неопитност и незнание и на него беше нанесен смъртен удар от станалото в църквата. Тогава то се бе променило в едно противоположно съвършенство, без ония полумерки, онази умереност и онова благоразумие, присъщи на обикновените, несъвършени и опитни хора. Дотогава Розета беше олицетворение на самата вяра, доброта, чистота, нежност, сега трябваше да очаквам, че от този момент нататък ще се обърне на другата крайност със същата липса на съмнения и колебания, със същата неопитност и непознание на живота. И често пъти в заключение на разсъжденията си по този болен въпрос съм си казвала, че чистотата не е нещо, което може да се получи по рождение като дар, така да се каже, на природа, но че тя се придобива чрез опита в живота и тоя, който я е придобил от рождение, рано или късно я загубва и толкова по-лошо я загубва, колкото повече е вярвал, че я е притежавал. Изобщо си мислех, че по-добре да се роди човек несъвършен и да стане постепенно ако не съвършен, то поне по-добър, отколкото да се роди съвършен и после да бъде принуден да се лиши от онова свое крехко съвършенство поради несъвършенството на опита си и на живота.