Альберто Моравиа - Чочарка

— Розета! — Почти не се надявах, че тя ще ми отговори.

И наистина тя не ми отговори, нито се помръдна. Убедих се тогава, че наистина е мъртва, и като се надведох над нея, смъкнах й дрехите от главата. Тогава видях, че тя ме гледа с широко отворени очи, без да издава звук и без да помръдва; така тя никога не ме бе гледала. Това бе поглед на животно, уловено в капан, което не може да помръдне и очаква последния удар на ловеца.

Тогава седнах до нея под олтара, обвих с ръка кръста й, повдигнах я, привлякох я до себе си и прошепнах:

— Златно чедо…

И не можах да промълвя нищо друго, защото заплаках. Сълзите ми капеха, стичаха се до устата ми и аз ги поглъщах, а те бяха горчиви, наистина горчиви сълзи, набрали в себе си всичката горчивина на живота ми. Докато плачех обаче, започнах да оправям бавно дрехите й. Най-напред извадих кърпичката от джоба си, изтрих с нея още топлата кръв от слабините и корема, смъкнах ризата, после полата, все ридаейки. Прибрах гърдите й, които ония чудовища бяха измъкнали навън, и закопчах елека й. Най-накрая извадих едно гребенче, което ми бяха дали англичаните, и дълго ресах разчорлените й коси. Тя се остави да върша с нея, каквото искам, неподвижна и безмълвна. Аз сега вече не плачех и съжалявах, че не мога нито да плача, нито да викам, нито да проклинам. Само я запитах:

— Ще имаш ли сили да излезем оттук?

Тя отвърна „да“ съвсем тиха и аз й помогнах да стане. Залиташе, беше много бледа и така, както я поддържах, двете тръгнахме съм изхода. Като стигнахме до средата на църквата при двете пейки, аз й казах:

— И все пак ще трябва да приберем храната в кутиите. Не можем да я оставим тук. Имаш ли сили?

Тя отново отвърна „да“ и аз изпълних кутиите с разпилените по пода консерви, дадох й едната, да я сложи на саръка си върху главата, другата взех аз и излязох.

Тилът на главата ми ме болеше неизказано силно и излизайки от вратата, усетих, че ми причернява пред очите, но си дадох смелост, мислейки за мъжете, които в момента изстрадваше Розета. Така съвсем бавно слязохме по хлъзгавите стъпала, огрени от високо издигналото се слънце, заливащо с ярка светлина почернелия гранит. От мароканците нямаше и следа. След като бяха сторили, каквото бяха сторили, те си бяха отишли, слава на бога, може би за да повторят същото в някое друго място на околността. Пресякохме селото между двете редици смълчани и залостени къщи и поехме по главния път, слънчев, чист, светъл, в пролетния вятър, който нежно полъхваше в ушите ми, сякаш нашепвайки ми, че не бива да си отчайвам, защото животът си течеше както преди, както винаги. Вървели сме така може би километър, без да проговорим, много бавно. Но накрая, понеже започна да ми става зле от болките в главата, а схващах, че и Розета изнемогва, казах:

— Ще спрем при първата къща, която срещнем, и ще останем там до утре сутринта, да си починем.

Тя не каза нищо. Така започна онова нейно мълчание, което я беше сковало в момента, когато мароканците я бяха изнасилили, и което щеше да продължи толкова дълго време. Повървяхме така още известно време, докато не видях да се задава насреща ни малка открита военна кола, съвсем подобна на онази, която ни беше довела дотук. В нея имаше двама френски офицери, разбрах по шапките им. Изведнъж нещо ме тласна и аз застанах по средата на шосето и започнах да махам със свободната си ръка. Те спряха. Доближих и извиках яростно:

— Знаете ли какво ни сториха ония турци, които командувате? Знаете ли какво се осмелиха да извършат на едно свято място, в църквата, под очите на дева Мария? Кажете, знаете ли какво сториха?

Те не разбираха и ни гледаха учудени. Единият от тях беше мургав, с черни мустаци и червено лице, пращящ от здраве, другият блед, рус, с късогледи гълъбови очи.

Аз продължих да крещя:

— Опропастиха дъщеря ми, да, опропастиха я завинаги, дъщеря ми, която беше ангел, а сега е нещо по-лошо от мъртва. Знаете ли какво ни сториха?

Тогава мургавият офицер вдигна ръка, направи знак, като че искаше да каже „стига“, и повтори на италиански с френски акцент:

— Мир, мир…

Но аз му изкрещях:

— Да, мир, прекрасен мир, това е вашият мир, копелета!

Русият каза нещо на мургавият, като му даде да разбере, че съм луда, защото се чукна по слепите очи и се усмихна.

Но аз, загубила ума си, изкрещях:

— Не, не съм луда, вижте…

Като захвърлих на земята кутията, изтичах до Розета, останала назад по средата на шосето неподвижна с кутия си на главата. Розета не се помръдна, нито ме погледна, а аз, дръпвайки, повдигнах роклята й нагоре и открих белите й прави и събрани крака. Знаех, че й бях изчистила кръвта и че може би едва ли бе останала някаква следа от нея, но като я открих видях, че кръвта отново течеше и бедрата й бяха окървавени чак до колената. Беше светла кръв, която блестеше на слънцето