Альберто Моравиа - Чочарка

И така ние отидохме до пещерата, аз оставих на земята кутията, изкачих двете стъпала и се надвесих над извора, притискайки гръд към перваза на басейнчето, под висящите сталактити, които както някога продължаваха да сълзят, обвити в зелен блестящ мъх. И Розета се надвеси. Аз за миг погледнах отраженията на лицата ни в черната неподвижна вода и въздъхна при мисълта за многобройните не толкова хубави неща, които се бяха случили от времето, когато като дете се надвеждах над същата тази вода и се оглеждах по същия начин. Под гъстата трева в дъното на басейнчето, както някога се виждаше леко набраздяване на водата, причинено от извора, и аз си помислих, че той щеше да продължава да блика вечно, леко и спокойно, дори тогава, когато всички, и аз, и Розета, изчезнем от този свят и споменът за тази страшна война избледнее и почти се забрави. Така всичко беше съвършено, помислих в себе си, и аз вече не бях дете, а имах голяма дъщеря, а изворът не свършваше, и продължаваше да блика както винаги.

Наведох си, пих вода и мисля, че една сълза се търколи от очите ми във водата. Розета до мен също пи и не забеляза нищо. После избърсахме устата си, сложихме кутиите отново върху саръците и се запътихме към селото.

Както си представих, селото беше пусто. Не беше нито бомбардирано, нито през него бяха минали войски, но бе изоставено. Къщите, и те бяха всички бедняшки, от недялани камъни, без мазилка, прилипени една до друга покрай пътя, не бяха докоснати. Прозорците им обаче бяха затворени и вратите залостени. Повървяхме малко между два реда мъртви къщи, които ме всяваха едва ли не чувство на страх, както когато се минава през гробища и човек мисли колко много хора се намират под надгробните плочи. Минахме пред моя роден дом. И той беше затворен и вратата залостена, така че се отказах дори да почукам, и без да кажа нищо на Розета, ускорих крачките си. Най-после стигнахме до едно открито възвишение със стъпала, на върха на което са намираше църквата — истинска селска църквица от стари почернели камъни, бедна, без скулптури и други украшения. Площадът си беше такъв, какъвто го помнех — с широки гранитни тъмни стъпала, с бяла каменна ивица, пет-шест платанови дървета, засадени в безпорядък, които сега, както винаги напролет, бяха отрупани със светли листа, а малко встрани имаше стар кладенец със зид от същия почернял камък от църквата и с ръждясъл чекрък. Забелязах, че под свода, поддържан от две колони, вратата на църквата беше полуотворена, и казах на Розета:

— Знаеш ли какво ще направим? Църквата е отворена, да влезем да поседнем малко, за да си починем, и после ще продължим пеша до Валекорса.

Розета не промълви дума и ме последва.

Влязохме и аз по много белези веднага разбрах, че църквата е била ако не нарочно опустошена, то поне обитавана от войници и превърната в обор.

Църквата беше дълга и тясна, с варосани стени, таванът й бе от черни греди и в дъното — олтарът, над който висеше квадратна картина, изобразяваща Богородица с Христос. Сега олтарът беше опустошен, без никаква украса, картината все още стоеше, изкривена на една страна сякаш от земетръс. Колкото до пейките, които някога седяха наредени в двойна редица и стигаха до самия олтар, сега всички бяха изчезнали освен две, сложени обратно, надлъж една срещу друга. Между тях на пода имаше много пепел и няколко черни главници — признак, че тук бяха палили огън. Църквата се осветяваше от един огромен прозорец над портала, на който някога стъклата бяха цветни. Сега от тях се виждаха счупени остатъци и в църквата беше светло като ден. Доближих се до двете пейки, обърнах едната с лице към олтара и сложих върху нея голямата кутия, после казах на Розета:

— Ето какво нещо е войната, дори църквите не почитат.

После седнах и Розета направи същото.

Изпитвах чувство на човек, който се намира в свято място и все пак няма желание да се моли. Повдигнах очи към старата картина на Богородица, цялата опустошена, която сега не гледаше надолу, към пейките, а косо, към тавана, и си помислих, че ако исках да се моля, преди това трябваше да изправя тази картина. Но може би въпреки това не бих могла да се моля, защото стоях изтръпнала, не чувствувах нищо, бяха като тресната. Надявала се бях да намеря отново родното си село и хората, между които бях отраснала, и дори родителите си, а ето че намерих черупката празна: всички бяха избягали, може би и Богородица бе отвратена, че са я осквернили и че са изкривили изображението й.