Альберто Моравиа - Чочарка

Но стига за това! Облякохме се и изтичахме долу по още пустите стъпала на тази безлюдна къща. Пред вратата чакаше малка открита военна кола на съюзническите войски, с корави железни седалки. На кормилото й седеше един английски офицер, рус, с червено лице и смутен, а може би и отегчен вид. Той ни посочи да седнем на задните седалки и ни каза на лош италиански език, че е получил нареждане да ни заведе във Валекорса. Не изглеждаше много любезен, но като че по-скоро от стеснение и свитост, отколкото защото не му бяхме симпатични. В колата имаше две огромни картонени кутии, пълни догоре с консерви и храна, и офицерът със същата стеснителност каза, че майорът ни ги изпращал с най-добри пожелания за щастлив път, като се извинявал, че не можел да се сбогува с нас, тъй като бил много зает. Докато траеха приготовленията, около нас се събраха доста евакуирани, които вероятно бяха прекарали нощта на открито, обкръжиха колата и ни гледаха мълчаливо, с ясно изписана по лицата им завист. Разбрах, че ни завиждаха, защото бяхме намерили начин да заминем от Фонди и още затова, че бяха видели консервите. Аз, да си призная, малко се възгордях, макар че изпитвах и известни угризения. Още не знаех колко малко в действителност бяхме за завиждане.

Офицерът запали мотора и колата потегли бързо през гьолове и развалини по посока към планините. Тръгна по едно странично шосе и много скоро, движейки се с голяма бързина, започна да се изкачва между две планини по тясна и дълбока долина, покрай един поток. Ние мълчахме, мълчеше и офицерът, ние защото ни беше омръзнало да разговаряме със знаци и звукове като глухонеми, а той може би от стеснителност или защото не му беше приятно да ни служи за шофьор. При това какво можехме да кажем на този офицер? Че сме доволни, задето напущахме Фонди? Че майският ден беше прекрасен, небето лазурно, безоблачно и без вятър, а слънцето заливаше зеленото и плодородно поле с ярка светлина? Че отивахме в моето родно село? Че там щяхме, тъй да се каже, да бъдем като у дома си? Всички тези неща не го интересуваха и той с право можеше да ни каже, че не го интересуват, че той само изпълнява дълга си да ни откара до дадено място според получената заповед, затова беше по-добре да си мълчим. Той трябваше да кара колата и да не се разсейва. И все пак може да изглежда чудно, макар че мислех така, през цялото време изгарях от остро желание да го заприказвам, да разбера кой е, къде е семейството му, какво работи в мирно време, дали е сгоден и прочие. В действителност, както разбрах, след като опасностите бяха минали, аз започнах да изпитвам естествените чувства, присъщи на хората в нормални времена: т. е. интерес към другите и нещата извън мен и извън моята и на Розета читавост.

Започвах, с една дума, да живея отново, което значи да върша много неща без причина, просто по симпатия или хрумване, по увлечение или дори само така, за забавление. И този офицер дразнеше любопитството ми така както след дълго боледуване, като оздравее човек, започва да се интересува от всяко нещо, което попадне под очите му, дори и най-незначителното. Аз го гледах и забелязах, че косите му са наистина прекрасни, русозлатисти, с много къдри, лъскави и блестящи; те се натрупваха и се объркваха, а после изскачаха на малки немирни кичури. Изпитвах желание да протегна ръка и да погаля тези златисти коси, но не защото младежът ми се нравеше или ме привличаше по някакъв начин, не, само защото животът отново ми се харесваше, а неговите коси бяха наистина живи. Същото това чувство изпитвах и към дърветата с млади листа, които тичаха насреща ми по шосето, и към чистия и гладък чакъл отвъд рова, и към лазурното небе, към яркото майско слънце. Всичко ми харесваше и аз жадно поемах впечатленията като човек, който изпитва отново желание да яде, след като от дълго гладуване е загубил вкуса към храната.

Страничният път, по който бяхме поели, след като известно време вървя успоредно с потока в тясната дълбока долина, накрая излезе на шосето, а потокът се превърна в бистра и широка рекичка, която течеше сред една по-широка долина. Планините сега бяха по-далеч от шосето и се спущаха полегато, не бяха вече толкова зелени, а каменисти и голи. На всяка стъпка пейзажът се изменяше, ставаше по-пуст, по-гол, по-суров. Това бе пейзажът, сред който бях израснала, и аз все повече го разпознавах, затова чувствата на боязън и страх, които неговият суров вид и самота будеха, се смекчаваха от части от друго чувство — че се връщах в едно място, което ми е близко. Пейзажът беше подходящ за разбойници, та дори и майското слънце не го правеше по-приветлив и по-гостоприемен. Пред очите се откриваха само сипеи и скали, склонове, осеяни с камъни и малко трева сред тях, а черният път, чист и лъскав, кръжащ между тия сипеи, приличаше на змия, пробудена от първата пролетна топлина. Не се мяркаха нито къщи, нито кошари, нито хижа, нито колиби, не се виждаха ни хора, ни животни. Аз знаех, че тази долина продължава гола, мълчалива и пустинна така с километри и че единственото селце, което се намира там, е моето родно село; то представляваше куп къщи, разположени от двете страни на пътя и около площада, където си издигаше църквата.