Альберто Моравиа - Чочарка

Погледнах Розета. Тя бе сключила ръце и се молеше до мен, едва помръдвайки устни. Тогава прошепнах:

— Добре правиш, че се молиш… помоли се и за мен… мен сърце не ми дава.

В същия миг чух шум от гласове и стъпки откъм вратата, обърнах се и като в мълния видях, че на прага се мярна нещо бяло, което веднага изчезна. Стори ми се обаче, че разпознах един от ония странни войници, които бях видяла малко преди това по пътя в камиони. Обзе ме внезапно безпокойство, станах и казах на Розета:

— Да си вървим… по-добре е да си вървим.

Тя стана, като се прекръсти. Помогнах й да сложи едната кутия на глава, аз също си сложих другата и тръгнахме към изхода.

Понечих да бутна вратата, но сега тя се оказа затворена и аз се намерих лице с лице с един от ония войници, който приличаше на турчин, с черно сипаничаво лице, с червен фес над черни лъскави очи, увит с черна пелерина върху бял чаршаф. Той сложи ръка на гърдите ми и ме блъсна назад, казвайки нещо, което не разбрах. Зад него видях, че има и други, не мога да кажа колко, защото той ме сграби за ръката и ме повлече навътре в църквата, докато останалите, и те увити с бели чаршафи, с черни пелерини, влязоха с устрем.

Извиках:

— Полека, какво правите! Ние сме бежанки!

В същото време изпуснах картонената кутия, тя падна и от нея се изтъркулиха всички консерви. Започнах да се боря, защото той ме беше хванал през кръста и тежеше отгоре ми, а тъмното и озверяло лице се притягаше към моето. Тогава чух сърцераздирателния писък на Розета. Помъчих се с всички сили да се отскубна, за да се притека на помощ на Розета, но той ме държеше здраво и аз направо се борех, защото той беше много по-силен от мене, и макар че му бях забила един юмрук в брадата и му тласках назад лицето, усещах, че ме влачи навътре към десния полутъмен ъгъл на църквата. Тогава извиках и аз много по-силно от Розета и сигурно в този вик съм вложила цялото си отчаяние не само заради това, което ставаше с мен тогава, но и за всичко, което ми се бе случило дотогава от деня, когато напуснах Рим. Но той ме улови за косите и със страхотна сила ме задържа, сякаш искаше да ги изтръгне от главата ми, продължавайки да ме блъска назад, така че изведнъж усетих как падам на земята и наистина паднах заедно с него. Сега той беше отгоре ми, аз се защитавах с ръце и крака, но той притискаше главата ми към пода, дърпайки косите ми с едната си ръка, докато с другата бъркаше под полата ми и я отмяташе нагоре към корема. После се мушна между краката ми. Изведнъж изкрещях от болка, защото ме беше хванал за космите със същата сила, с каквато ми дърпаше косите на главата, за да не мърдам. Усещах как силите ми отслабват, задъхвах се, а през това време той ми теглеше космите до болка. Със светкавична бързина си спомних, че мъжете са много чувствителни в слабините и плъзнах ръка към корема му, като срещнах неговата. Като усети моята ръка, той може би си помисли кой знае какво, че му се отдавам или искам да му помогна да направи удоволствието си, така че поотпусна както косите, тъй и космите ми и дори се усмихна с една отвратителна усмивка, разкриваща черни, проядени зъби. Ала аз протегнах ръка по-отдолу, сграбих тестикулите му и ги стиснах с все сила. Той изрева, хвана ме отново за косите и удари силно главата ми на пода, толкова силно, че почти не изпитах болка, защото тутакси съм загубила съзнание.

Не зная колко време беше минало, когато дойдох на себе си. Разбрах, че съм просната в един полутъмен ъгъл на църквата, че войниците са си отишли и наоколо витаеше пълна тишина. Главата ме болеше отзад на тила, други болки не чувствувах и разбрах, че на онова чудовище не беше му се отдало да извърши, каквото искаше, защото го бях стиснала силно за чувствителното място и ми беше ударил силно главата, аз съм загубила съзнание, а с безчувствена жена е трудно да се действува. Не беше ми направил абсолютно нищо и защото, както разбрах по-късно, другарите му го извикали да държи Розета и той ме оставил и заедно с другите беше задоволил похотта си с дъщеря ми.

За съжаление Розета не беше загубила съзнание и беше видяла с очите си и изпитала с чувствата си всичко, което се бе случило с нея.

Лежах просната на пода, почти неспособна да се помръдна. После се опитах да стана, но усетих остри болки в тила. Направих обаче усилие, станах на крака и се огледах. Отначало не видях нищо друго освен пода на църквата, осеян с разпилени консерви, изтъркулени от двете кутии в момента на нападението. После вдигнах очи и видях Розета. Бяха я завлекли или може би тя беше избягала под олтара. Лежеше по гръб с дрехи, заметнати над главата й, която не се виждаше, гола до кръста надолу. Краката й бяха разкрачени, както я бяха оставили, виждаше се белият като мрамор корем и русите къдрави косми като главица на агънце. От вътрешната страна на бедрата й имаше кръв, както имаше и по космите. Помислих, че е мъртва и поради кръвта, макар че бях разбрала, че това е кръвта на похитената й девственост. Все пак това бе кръв и навеждаше на мисли за смърт. Доближих се и повиках тихо: